Комините на бургаския Нефтохим са най-оптимистичните комини на Балканския полуостров! Още като ги видиш от колата, разбираш, че вече си близо до Там. А Там е хубаво...

Разбира се, този път беше по-специално, защото освен задължителната асоциация с морето, комините напомняха, че в следващите няколко дни в Бургас ще има едно събитие, което някои хора чакат от години. Faith No More вече бяха някъде там.

Преди да се настани и преди да разпори за пръв път тази година вълните на Черно море, нашият сплотен екип посети за кратко зоната на фестивала, за да се убеди, че организационни неуредици и неизпълнение на обещания в България ще продължава да има, каквото и да се случи с държавата ни. Това е национална черта и е нещо като символ на непокорната ни нация. Но с пълно мнозинство все пак решихме, че няма да се ядосваме много и няма да позволяваме на някакви недоразумения да ни развалят удоволствието от концерта на Групата. За целта консумирахме студени анасонови напитки и внесохме в битието си елемент на екзотика, плажувайки в Поморие(?!), което изглежда е игнорирало всички съвременни постижения на архитектурата и благоустройството. Култово селище, което е и родно място на още по-култовия Янко Бреков, когото предстои да гледаме скоро с Артерия.

Към Морската градина, приютяваща за втора поредна година фестивала "Spirit Of Burgas", се отправихме час преди официалното откриване на главната сцена с очаквания, че няма да имаме никакви проблеми да видим откриващите D2. Огромната тълпа пред доста тесния вход внесе лек смут и наложи преосмисляне на стратегията на ударния ни екип. Както и да е, успяхме да преодолеем ловко всички препятствия, за да открием, че D2 разцепиха секундата и започнаха точно в предвидения час - 19:45. Ние обаче се докопахме до сцената 15-ина минути по-късно и пропуснахме да ги ,,снемем" отблизо.

D2 заложиха на сет, много подобен на този от "Rock'n'Coke" в Истанбул миналия месец - много нови песни и само на английски език. Здраво, нахакано и с нужното самочувствие. Отличен избор за откриване на фестивала. Звукът на главната сцена даваше надежди за нещо по-добро от миналата година. За съжаление по време на сета на D2 в зоната на фестивала бяха влезли много малко хора, а и голяма част от тези хора все още се шматкаха без цел и посока.



Като казах ,,главната сцена" е нужно да отбележа, че размерите й бяха леко смущаващи - за разлика от миналата година, когато хедлайнерите се приютяваха от доста солидна конструкция, тази година основната сцена на фестивала е доста скромна. Но важен беше звукът, а той, както вече бе споменато, даваше поводи за оптимизъм. Червени монитори на сцената. Дали пък Майк няма да е с червения костюм?

Проправяйки си път към рок-сцената на Jack Daniel's, регистрирах и чувствително подобрение откъм грижи за храносмилателните и отделителните системи на посетителите на фестивала. Имаше чувствително по-голям избор на ,,какво, как и къде". Самите посетители малко след 20:00 все още бяха малко на брой, все още видимо трезвени, но доста колоритни. Някои екземпляри трайно задържаха погледите върху себе си.



Малко по-късно разбрах защо броят на посетителите нараства толкова бавно - пропускателният режим може и да е бил ОК, но броят на входовете по никакъв начин не съответстваше на броя на очакваните посетители. На входа се беше образувала такава опашка, че е истинско чудо, че не се стигна до някакви безредици. И така в продължение на няколко часа.

Междувременно успях да стигна до въпросната рок-сцена, разположена в южния край на фестивалната зона, точно до палатковия лагер и обърната към морето. Реших да си купя бира и на бара млада симпатична дама ми предложи да си взема пет наведнъж, като по този начин спечеля някакъв бонус. Можело дори да ми направят прическа. Попитах дали могат да ме накъдрят, тя се разколеба и аз отказах...



Breakpoint свириха първи. Преди около година и половина те стигнаха до финала на "Jack Daniel's Battle Of The Bands" и още тогава показаха, че са отлична група. В момента обаче те са на светлинни години по-напред от тогава. Отличен китарист (Дидо! Дидо!) с фланелка на TOOL под ризата, все по-добри нови песни и все по-голяма увереност.

След Breakpoint пак задрапах из пясъците в посока главната сцена, на която възнамерявах да гледам Dreadzone. Те закъсняха с повече от десет минути спрямо графика и това закъснение след това трябваше да се наваксва от тях и най-вече от Panican Whyasker.



Както и да е, започнаха. Първото, което ти прави впечатление при тях, е много шареният общ изглед на групата. Трима бели и двама чернокожи музиканти. Последните, естествено, бяха по-колоритни. Басистът имаше прическа тип ,,чалма от расти" и свиреше на китара, за която се шегувахме, че е спечелил от пакет ,,Зрънчо" и на която най-вероятно Виктор Утън е просвирил на двегодишна възраст. Но пък свиреше много добре! Фронтменът беше много атрактивен като визия, но и много пасивен, дори бих казал дървен, като поведение. Музиката на Dreadzone е някаква комбинация между реге, фънк, дъб и разни други работи с електронен фон. Представете си ги като съчетание между Asian Dub Foundation и Thievery Corporation. Дори свириха една песен, в която използваха семпли от едно парче на Thievery. Интересни със сигурност, но може би по-подходящи за втората вечер на фестивала. Скоро ще издават и нов албум, част от който представиха в Бургас.



Липсата на сценична ярост у Dreadzone бе компенсирана от Elvis Jackson. Словенците, които преди време направиха акустичен концерт в студиото на Z-ROCK, направо изринаха плажа в Бургас! Страхотна група, която между другото днес, събота, ще бъде подгряваща на Faith No More в Букурещ! Един от най-позитивните концерти за деня, а може би и за фестивала като цяло. Страхотна енергия и отличен контакт с публиката - намериха си доброволец, който не може да плува, и го пуснаха на надуваем дюшек по ръцете на публиката. Нещо като stage-sailing :) Накрая хвърляха и рула тоалетна хартия, като част от нея увисна по осветителните тела на сцената и стоя там като някакъв извратен гирлянд до края на концертите.

Малко след словенските изроди варненските пънк-агенти A-moral размахваха своя орехов прът на сцената ,,На тъмно". Отбелязах този неоспорим факт, докато си търсех подходящ изглед за предстоящите концерти на Главната.



Panican Whyasker според мен беше най-адекватният избор за българска група, която да свири преди Faith No More в Бургас. Адмирирам този избор! Малко след 22:00, когато те започнаха, пред сцената вече имаше страшно много хора - може би над 10 000 човека. Да, тези хора чакаха Faith No More, но повечето от тях оцениха това, което ни предложиха Panican. Казвам повечето, защото все пак имаше разни толупи, които са пропуснали да установят, че на света има повече от една група, заслужаваща внимание. Малко зад мен един ръб постоянно се опитваше да иронизира българската група и дори се дразнеше(?!) на това, че хората около него пеят заедно с нея. Както и да е...

По принцип всичко в изпълнението на Panican си беше ОК - Даката и Марто бяха перфектни, Душко пак беше в неговия си свят и свиреше брилянтно. Само Нуфри ми се стори малко по-различен. Все така енергичен, но не така усмихнат, както сме свиканали да го виждаме. Малко по-късно разбрах от самия него каква е била причината - почти никакъв звук в мониторите, поради което от групата изобщо не са знаели какво се чува и дали изобщо се чува нещо. А всъщност всичко се чуваше добре и всичко - от ,,Бар Пъкъла" до ,,Шоубизнес" беше изпълнено перфектно. Пак напомням, че Panican трябваше и да наваксат закъснението на групата преди тях, за да могат хедлайнерите да излязат навреме. Прави им чест, че го направиха като професионалисти!

И така... двайсетина минути преди 23:00. Предстоеше нещо, което може да се обясни с думи като ,,блян".

Faith No More в Бургас, а? Корекции по сцента и светлините. Голямото блъскане на народите. Нервно пушене. Подготовка на телефони, фотоапарати и всякаква подръчна техника.

23:10. Всичко е готово.

Отговорът на най-важният въпрос е ,,Да". Да, чуваше се добре. Дори много добре. Да, на моменти имаше сривове, но като цяло всичко беше ОК.

23:15. "Reunited". Ебаси...



Майк не е в червено. Всички са в черно. След няколко минути Били Гулд остава по бяла риза. Малко след него и Роди Ботъм прави същото. Майк е с черни очила и бастунче. Не можеш да си преместиш погледа от него. Не че искаш да направиш нещо подобно...

Ако някой твърди, че може да ви възпроизведе с думи концерт на FNM, му кажете смело, че това няма как да стане. Все едно да обясниш на незрящ човек колко е красив изгревът над морето. Аз много искам да се опитам да разкажа с подробности за концерта, но рискувам да объркам хората, които четат този текст. Това трябва да се изживее! То не може да се разкаже... Как да обясниш как пее на живо Човекът с хиляда гласа? Как да опишеш движенията и жестовете му на сцената?

На концерт FNM са точно такива, каквито са и албумите им - РАЗЛИЧНИ. Те не приличат на нищо друго. Нищо общо с нищо общо. И макар че има много групи, които само с един свой албум са регистрирали много по-големи продажби, отколкото FNM за цялата си кариера, макар че има групи, които за концертите си изграждат сцени горе-долу колкото НДК, макар че има музиканти, които печелят Грами само защото през годината са благововолили да вдишват от същия въздух, от който и простосмъртните, тази емоция можеш да я получиш само от тази група.

FNM нито обещават да избавят света от всяка несправедливост, нито твърдят, че това е най-добрата публика, която са виждали, нито обичат и уважават всички присъстващи, нито пък се се държат надменно и надуто се правят на примадони, когато нещо в звука не е наред. Те просто гледат с ирония на всичко, което ги заобикаля, а дори и на самите себе си. Да, тази ирония присъства в почти всичко - визия, текстове, изказвания от сцената, жестове.

На сцената петимата изглеждат така, все едно никога не са се разделяли. С отличен синхрон и в превъзходна форма. Започнаха с първата песен от първия албум с Майк - "From Out Of Nowhere", продължиха с първите две от следващия албум и свириха малко повече от час и половина. Със сигурност на някой му е липсвала точно определена песен - нямаше ги "The Real Thing", "A Small Victory", "Zombie Eaters", "Digging The Grave", "RV" и много други забележителни песни, но няма как да се вмести всичко любимо в час и половина. Имаше за всеки по нещо любимо - от лиричните "Evidence", "Just A Man"(като последно парче преди бисовете; по думите на Патън в ,,чалга-вариант"), "Stripsearch" (първа от двете песни на бис; в малко по-тежък вариант) и кавърите "Easy" и "I Started A Joke", през епичните "Ashes To Ashes", "Last Cup Of Sorrow" и "Epic" до удари като "Surprise! You're Dead" и "Cuckoo For Caca". Сигурен съм, че всеки в публиката си е имал конкретна песен, на която е изпитал най-силна емоция. За мен това беше "King For A Day", на която наистина настръхнах!

Финалът логично беше с "We Care A Lot".

Почти всяка песен звучеше близо до студийната си версия, но умишлено променена от импровизациите на петимата и най-вече на Майк, който правеше с гласа си каквото си пожелае.

Може много да се каже и за петимата - от небрежно-елегантния убийствен барабанист Майк Бордин, през много комуникативния Роди Ботъм, който освен че свиреше на главиши, беше и беквокал, през човекът с кънтящ бас и неизчерпаема енергия - Били Гулд, до интровертният Джон Хъдсън. Не знам дали Джон е най-добрият китарист свирил във FNM, но със сигурност мога да кажа, че ако Майк е човекът с хиляда гласа, то Джон е човекът с хиляда стила на свирене на китара. И то само една китара - не я смени нито веднъж! Брилянтен! Няма нещо, което да не може да бъде изсвирено от него.

Майк е отделна категория. Той е самостоятелна вселена. Снимките биха могли да визуализират това в много по-голяма степен от думите. Няма такъв изрод! И произнася правилно ,,Бургас" и ,,България"! И думата ,,чалга", впрочем. Като част от гореописаната любов към иронията Майк заяви гордо заяви, че всички те много харесват ,,чалга" и попита дали и публиката също си пада по нея. Каза, че му липсвали големи цици, за да бъде подходящ за жанра. Публиката на рок-концерти в България винаги реагира много любопитно на думата ,,чалга"...

Много трудно ще гледам други концерти в следващите дни. Не, в следващите месеци.

Първите потърпевши бяха Odd Crew. Те направиха смазващ концерт, на който аз никак не успях да реагирам, защото беше непосредствено след Faith No More. Новите им песни, между другото, са страхотни - по-бързи и по-тежки.

За Babyface Clan дори не ми останаха сили. Изморен и абсолютно неконтактен, целият ни екип си тръгна след последната песен на Odd Crew. Фотографът ни дори ни беше изпреварил.

Видяхме за малко Кръпката на ,,Блус & Джаз" сцената. Има отличен китарист...

"What a day, what a day..."

текст: Краси Москов

снимки: Ники Тодоров