текст: Краси Московснимки: Елена Топлийска Спомняте ли си как в "Трейнспотинг" Бегби обясняваше разпалено, че Simple Minds е най-добрата група? Със сигурност е било малко преувеличено, но все пак всяко твърдение на подобен екземпляр би следвало да се вземе под внимание.
Преди 6 години и няколко месеца най-респектиращата шотландска група пристигна за пръв път в България, за да участва в един много странен концерт, на който преобладаващата част от посетителите бяха там не по някаква конкретна причина, а защото беше безплатно на мегдана. То и това си е сериозна причина, всъщност... Нали, Ганьо?
Този път всичко беше както трябва. Без модерни поп-формирования преди и след, без блуждаещи фешън-трегери, само фенове на групата. Фенове, на възраст от 18- до 50+. Да, Зала 1 не се напълни до край, но и не изглеждаше празна. Сцената изглеждаше внушително, макар и без декори и мултимедия. Светлинните решения бяха изумителни.
Същинската част започва около половин час след 20:00. Интро, което представлява около 2-минутен фрагмент от иначе почти 6-минутната "Theme for Great Cities", след което с трясък се появява Джим Кер и започва реално откриващата концерта "Sanctify Yourself". В този момент почти всички в залата са насядали в удобните кресла с явното намерение да прекарат по този начин по-голямата част от концерта. Да, ама не... Мисля, че Джим Кер изобщо не ни даде шанс - още на втория куплет от песента той вече беше в средата на залата, наобиколен от фенове, които искат да го докоснат или да го снимат. Как да седиш на такъв концерт?
За втората песен от сетлиста Джим се връща на сцената, което ми дава възможност да се концентрирам върху моят личен герой в групата - Чарли Бърчил. Китаристът на Simple Minds изглежда в отлично настроение, с дъвка в устата, но въпреки това усмихнат през цялото време. Докато Джим пее, той също си подпява, но само на себе си, сякаш да покаже, че истински се наслаждава на концерта и на песните, които те двамата са написали. Чарли засвирва интрото на "Stars Will Lead the Way", при което китарата му се изключва. Представяте ли си? Пред няколко хиляди човека. Без грам негативна емоция, Чарли се обръща към техника и само му намигва. След секунда китарата отново е включена, а песента продължава.
Следващите две парчета бяха най-показателни за това, което ни причиниха Simple Minds. Станахме свидетели на коренно различни изпълнения на две класики - докато "Waterfront" звучеше така, все едно някой е пуснал албумната версия на уредбата в залата, "All the Things She Said" беше една безкрайна импровизация и "игра с публиката". Сякаш ни казаха "Ето, можем така, но можем и така".
Синхронът между музикантите е убийствен, но това едва ли е изненадало някого. Джим определя Анди Гилеспи(клавири) като "нашият музикален лидер в момента". Басистът, Еди Дъфи, е прекарал най-дълго време с групата(естествено, без да броим Чарли и Джим) и вече е задължителна част от нея. Всъщност бас-линиите в песните на Simple Minds винаги са били впечатляващи, но на живо... На живо този бас посяга директно на диафрагмата ти! Барабанистът, тъмнокожият и гологлав Мел Гейнър, е може би най-опитният музикант в групата. Освен, че отскоро е в Simple Minds, зад гърба си той има кариера, свързана с музиката на светила от ранга на Елтън Джон, Питър Гейбриъл, Лу Рийд и много други. Смазващ! Освен, че е изключително ритмичен, Мел Гейнър направи няколко неочаквани брейка в песни от типа на "Hypnotized", които влудиха публиката. Както се и очакваше, на сцената имаше само една беквокалистка - тъмнокожата Сара Браун, с глас, който ме изправяше на нокти и с поне 3-метрови крака, които сигурно са изправили нещо друго на хетеросексуалните мъже в оркестрината.
Ясно е, че лидерите на Simple Minds са Джим Кер и Чарли Бърчил, но когато ги видиш в действие на сцената, осъзнаваш защо е така. Фронтменът на групата излъчва силно заразна позитивна енергия, която не би раздвижила само отдавна умрял човек. Всяко негово движение е грациозно. Отношението му към публиката е лишено от всякаква поза - той наистина се радва, че е там и не го прави, защото се налага. В първия час от концерта гласът му е мек като кадифе. След това лека-полека започва да му изневерява, сякаш за да напомни, че Джим вече е на 50, а това турне е дълго, при това в него няма концерт под 2 часа. И за това Джим има решение - зад него е Сара Браун, а пред него публиката, която той знае как да разпее. Не просто певец, Мистър Кер е Личност!
Чарли Бърчил е един от тези китаристи, които гордо могат да заявят "Аз създадох мой, собствен стил и има много музиканти, които ме последваха". Невероятно е да го гледаш на сцената! По време на концерта Чарли се държи така, все едно е на репетиция. Наслаждава се неистово на всяка минута и, когато се налага, си настройва китарата в средата на песента. Ами не му харесва как звучи... Всъщност китарите бяха общо 5, като понякога се сменяха дори в рамките на една песен. В по-голямата част от времето Чарли стои близо до купчината педали, прикрити от два големи монитора. Говори си и с техника си, и с другите от групата, и с хора от публиката, без това да му пречи да свири. Да, снощи гледахме на живо един от най-добрите в занаята! Архитектът!
Втората песен от новия албум, която чуваме в Зала 1, е "Moscow Underground". Това е един от пиковете на вечерта. И в албума песента звучи великолепно, но на живо е направо смразяваща!
Следва поредица хитове, сред които "Hypnotized", "The American", "Someone Somewhere In Summertime", "Once Upon a Time" и една от най-разпознаваемите - "Don't You (Forget About Me)".
"Основната част" от концерта завършва с уникална версия на "New Gold Dream (81,82,83,84)", която от импровизациите в началото трудно разпознаваме.
След кратка пауза за аплодисменти и настройване на техниката, следва необичайно дълъг бис. В началото му групата прави кратък реверанс към Kraftwerk с тяхната "Neon Lights", за която излизат без своя басист, а Джим Кер, Сара Браун и Мел Гейнър са в редица най-отпред и пеят. Точно като Бащиците, но без онези костюми.
Следва "Rockets" - пилотното парче от новия албум(само три песни от него ми се видяха малко, но...), вселенския хит "Alive and Kicking", любовният призив "Let There Be Love"... и Джим заявява, че има време за още една песен. Докато очакваме някой от хитовете измежду "Street Fighting Years", "She's a River" или "Belfast Child"(за която се опасявам, че певецът няма да има глас), за мое лично учудване, но и въодушевление, чувам първите акорди на "Ghostdancing" - една от любимите ми песни, а и едно от най-марковите изпълнения на Чарли Бърчил! А тъкмо си мислех, че няма как да стане по-хубаво...
Истинският финал е даден с веселото "Gloria". Така де, трябва да се завърши с нещо позитивно!
Тук е мястото да се каже, че организацията на концерта беше на изключително високо ниво, а звукът беше безупречен. Всичко това, в съчетание с перфектното изпълнение на великаните от Шотландия, беше нещо като предколеден подарък за няколко хиляди човека в Зала 1. Съдейки от реакциите на групата, нов концерт на Simple Minds ще има. Съдейки от реакциите на публиката, тя пак ще е там.
