от Краси Москов
снимки: Михаил Клисарски

    Ето че моментът дойде - първо издание на ROCK THE BALKANS! Сигурен съм, че много хора около полунощ на 29.06.2009г. са си казвали "Дано да има и догодина".
Дано!



    Истината е, че в зала "Фестивална" снощи нямаше толкова хора, колкото заслужаваше това събитие. Причините за това, разбира се, са комплексни - всеки ден слушаме и четем за "кризата", освен това концертите напоследък (за щастие) зачестиха, което със сигурност допълнително изтощава финансово феновете. Жанровото разнообразие в пилотното издание на фестивала също може да се разглежда нееднозначно - то принципно е плюс за всеки такъв форум, но в конкретния случай логично увеличи цените на билетите, а това може би отдръпна някои хард-фенове на Limp Bizkit, които не се интересуват от творчеството на другите банди; отдръпна и някои фенове на Queensryche, които пък не желаеха да гледат за втори път в България любимата си група в ролята на съпорт на нещо непознато и неразбираемо за тях.

    Има и нещо друго, което според мен оказа още по-голямо влияние на посещаемостта - много българи по една или друга причина просто подцениха качествата на Limp Bizkit... Няма да се опитвам да задълбавам какви са причините за това. Само ще кажа, че съжалявам за тези хора. Снощи във "Фестивална" Bizkit ни отвяха и показаха на малко над 3000 човека как се прави концерт през 2009-а година!



   Може би поради факта, че хората се появяваха на "порции", а може би и поради добрата организация, достъпът до залата беше максимално улеснен, бира се купуваше без чакане, а до тоалетната се стигаше сравнително лесно. Хубаво е да се спомене и че звукът в залата се подобряваше за всяка следваща група, като за сета на Limp Bizkit достигна нечувани за "Фестивална" висоти. Другото нещо, което си мислех по време на изпълнението на Saga е, че ако концертите бяха на открито, слънцето щеше да "убие" изпълненията на канадците и на Queensryche(по същото време в западната част на София е валяло!). Да не говорим, че за първите две групи съвсем нямаше да има хора. Така че при тези обстоятелства залата се оказа идеален вариант за рок-събитието на месеца.

   Поради спецификата на предаването ми и на законите за придвижването в София, пропуснах първите две групи. Отзивите на малцината, гледали Skre4, бяха повече от добри. Самите музиканти също изглеждаха много доволни от себе си и от приема на публиката.



    Разпитах и за това как публиката е приела гостите от Турция - maNga. За съжаление получих отговори, които ме накараха да се запитам кое е по-ориенталско - нашето поведение или тяхната музика... Представянето на групата не мога да коментирам, защото не съм го гледал. Надявам се да наваксам другия месец на някой от турските летни фестивали. Само мога да адмирирам факта, че подобни групи се канят на такива форуми в България.



    Saga започнаха няколко минути преди 19:00 и аз нахлух точно по време на интрото им, след което канадците ни атакуваха с две от най-силните си песни - The Flyer и Wind Him Up. През първите десет минути бях прекалено захласнат в свиренето на братята Crichton и Jim Gilmour и всичко ми изглеждаше прекрасно. Малко по малко започнах да оставам с впечатлението, че нещо не е както трябва. И това не бяха понякога заглъхващите клавири на Jim Gilmour. Истината беше, че тази музика и този глас не ми се вписваха. Новият вокалист - Rob Moratti - е страхотен певец и силна индивидуалност, той е всичко друго, но не и "прогресив". Докато дълбокият и загадъчен глас на Michael Saddler се сливаше с инструменталната част в песните на Saga, при Rob е точно обратното - двете неща просто не могат да се нагодят едно към друго. В студиото, докато са записвали последния си албум, музикантите са успяли да изгладят това, но на концерт все още не се получава. Може би и заради недостатъчната сработеност на групата и новия вокалист, а може и да е от все още недостатъчната увереност на Rob Moratti, който е очевидно по-млад от останалите.

    В някои парчета - например в игривото Humble Stance - се получаваше спойката между Rob и останалите, но в повечето песни личеше една голяма пропаст. Парадоксалното е, че сред тези песни беше и единственият представител на новия албум - Step Inside. Визията на Rob също не се вписваше в имиджа на групата - до мен някакъв тийнейджър го имитираше как демострира мускулите си, а един приятел ми каза "Абе тоя е по як и от Ерик Адамс". Надявам се в близко бъдеще симбиозата между Rob и останалите да се получи, но на този етап Mr. Moratti ми се струва по-подходящ за арена-рок групи тип "Journey".



   Всичко останало в, за съжаление, краткия сет на Saga беше брилянтно. Иска ми се обърна специално внимание на барабаниста им - Brian Doerner. Той е в групата от шест години, а преди две години получи сърдечен удар. Чудех се защо Saga толкова държат на него и дали не рискуват здравето му с подобни концерти и пътувания, но снощи се уверих, че след напускането на Steve Negus тази група не може да има друг барабанист освен Brian! За братята Crichton и за Jim Gilmour каквото и да се каже ще е малко - брилянтни!

    Завършиха с On The Loose под рехави аплодисменти. Всъщност истината е, че средната възраст на публиката във "Фестивална" беше твърде ниска за Saga. Повечето от хората дори не са били родени в най-силните години на групата...



    Не така стояха нещата при Queensryche - много хора бяха дошли само и единствено заради тях. Видях фланелки с обложките на почти всичките им албуми.

    Ако Saga ни показаха що е то прогресив-рок от седемдесетте и осемдесетте години, то Queensryche ни показаха що е то метъл. Всичко беше толкова различно, толкова изпипано и... бих казал съвременно(по това време още не бях видял Bizkit, имаше ги нарисувани на огромно платно зад гърба на всички останали групи).



   
     Както се и очакваше, Queensryche свириха песни само от три албума, като започнаха с "Rage For Order" и три парчета от него. След второто Geoff Tate каза "Имаме много музика за вас, но времето ни е малко, така че нека не се бавим". Всъщност Geoff е човек, за който си струва да бъдат изписани стотици страници. И може би вече са изписани... В началото вокалите му не се чуваха достатъчно добре, което предизвика тих ужас у няколкостотин човека. За щастие бързо бяха нанесени нужните корекции. По принцип дори изобщо да не чуваш Geoff Tate е истинско удоволствие да го наблюдаваш. Той е толкова артистичен и толкова стилен, че за дълги периоди другите от групата просто изчезваха. Изцяло в черно с бомбе, брадичка и елече на голо, Geoff изглеждаше като от друг свят. А гласът му... Той наистина е от друг свят! Той Е Queensryche. Чудя се дали някой друг матъл-певец може да пее толкова високо на концерт... Преди години Michael Kiske можеше, но къде е той сега? Geoff Tate е тук, тази година навърши 50, но гласът му е по-силен от всякога! Освен да пее, видяхме фронтменът на Queensryche и да свири на саксофон.



    Като казах "свири" се сещам, че по някое време се загледах и в останалите - а там имаше забележителен контраст. Michael Wilton, Eddie Jackson и Scott Rockenfield (оригиналните членове на групата) излъчваха достолепие, докато по-младите музиканти на сцената - китаристът Parker Lundgren и мултинструменталистът и втори вокалист Jason Ames изглеждаха така, сякаш до преди малко са свирили с Bullet For My Valentine.

    Шестимата продължиха с три песни от новия албум, сред които личеше и новият им сингъл - Man Down. Най-голямото удоволствие за публиката, обаче, бяха последните четири композиции - всичките от шедьовъра "Empire", като финалните акорди представляваха едноименното парче, изпято и от публиката.



   Питам се дали не е време Queensryche най-сетне да направят самостоятелен концерт в България?



    Каквото и да кажа за Limp Bizkit, ще е малко, слабо и нищожно. Не вярвам и снимките да помогнат картината да стане що-годе представителна...



    Перфектен звук, перфектни музиканти, перфектен контакт с публиката.
Направо ни отнесоха, изкъртиха и разглобиха!
 
    Започнаха малко след 22:00 зад черно платно. Когато то започна да пада, първото нещо, което исках да видя, е как е решен визуално Wes Borland. А той надмина и най-смелите ми очаквания! Wes изглеждаше като демонът, който ИСКАШ да срещнеш в кошмарите си. Много трудно отмествах погледа си от него през почти целия концерт. В черно, с бяла, смразяваща маска на лицето, с гарваново черна перука, стигаща почти до кръста и на две педи нат темето му. По време на концерта свири на общо шест(!?) китари. Божествено!



   На пулта на DJ Lethal гордо се кипреше българското знаме с надпис "Bulgarian Limp Bizkit Fans", което той в последствие развя на сцената. Всъщност въпросният DJ Lethal беше една от основните причини за звуковият удар, който получихме.



   Sam Rivers свиреше на петструнен бас със светещ гриф. Всяко докосване до струните ни удряше директно в слънчевия сплит.
Братовчед му, John Otto, имаше уникален комплект барабани. Две каси, от които цялата зала трепереше.

   А Fred Durst... Никога, ама никога друг фронтмен не е бил толкова близо до феновете на концерт в България! "Слушайте, хора, не вие сте дошли да ни видите, НИЕ дойдохме да видим ВАС!". Fred не пя химна на български, не обеща да оправи всички неоправени момичета, но беше до феновете си през цялото време, а връхният момент за тях беше, когато десетина от тях се качиха на сцената да пеят и да скачат заедно с любимците си. Безценно! Чудя се дали въпросните десетина са мигнали снощи...

   Тук е момента да споделя, че според мен никога до сега публиката не е била толкова адекватна на концерт в България. Говоря като процентно съотношение сред присъстващите в залата. Ще се аргументирам: на концерта на Metallica, примерно, много от хората бяха на "Васил Левски", защото е cool и защото са чували Nothing Else Matters. Снощи след 22:00 не беше така. Всички знаеха песните, всички ги пяха, включваха се точно когато групата очакваше и искаше. Всички скачаха. Много.


Самите песни го предполагаха:

01. My Generation
02. Livin' It Up
03. Show Me What You Got
04. Eat You Alive
05. Hot Dog
06. Re-arranged
07. Break Stuff
08. Boiler
09. My Way
10. Full Nelson
11. Nookie
12. Faith

Бис:
13. Behind Blue Eyes
14. Rollin' (Air Raid Vehicle)
15. Take A Look Around

На финала Fred накара всички да клекнат или седнат(е, имаше разни темерути, които троснато казаха "Аре бе, ше сядам, тоя ше ми каже к'во да правя") само да скочат едновременно на "Now I know why you wanna hate me"!



Прави им чест и че отдадоха своята почит към Краля на Попа. Полконът към Michael Jackson наистина беше впечатляващ!



Благодаря Ви, Limp Bizkit!

Искам догодина пак!