Концертите на New Model Army и Pain в София.

    В петък на свечеряване пред т. нар. Парти Център имаше толкова интересни и разнообразни екземпляри, че само тази съвкупност от хора заслужаваше няколко страници подробно описание. От old-school пънкари, през индустриалци и готик-типове, до класически рокаджии и корави метъли. Освен това се говореше на най-различни езици. Когато влязохме в залата картинката стана още по-шарена - ирландка, която е била на триста и еди-колко-си концерта на New Model Army, англичанин, който е бил на четистотин и еди-колко-си концерта на групата, екзалтирани румънци, няколко палави лесбийки, солиден брой БеГе-музиканти и типове, които съм срещал на какви ли не концерти - от Anathema до Napalm Death. Лудница!

    За съжаление по една или друга причина голямата зала на Парти Центъра не успя да се напълни докрай. Естествено, паралелният концерт на Марк Фого беше сериозна причина за това. Финансовата криза и поредният порив на музикален консерватизъм също. Но няма значение. Важното е, че почти всички знаеха защо точно са там. Защото много често хората не знаят защо и как попадат на определени събития. Правят го просто защото някой им е казал, че е cool.

     Bastardolomey излязоха малко след 21:30. Това им е трето или четвърто появяване на сцена.

Разцепиха!

     И то въпреки, че озвучаването беше не особено подходящо за тях - беше си правено за New Model Army - китарите на моменти се губеха за сметка на баса. Около мен едни типове гледат втренчено към Нуфри и единият вика "Ебаси...".

   Тази група много спешно трябва да завърши албума си и да ходи някъде навън да свири, защото е в отлична форма и прави нещо немислимо за моментната ситуация в България. Песните им са много енергични, много балансирани и много идейни. А на живо са просто смазващи. Да ме извини светилото Tommy Victor, но в петък вечер чух най-яката версия на "Snap Your Fingers, Snap Your Neck"!

     Последната песен от сета на Bastardolomey очаквано беше кавър, но не този, който изглеждаше най-логичен. Завършиха с White Zombie вместо с кавъра на New Model Army, който всъщност беше първата им записана песен. Хм... реших, че просто искат да оставят Justin и останалите да си я изсвирят в оригинал.

    Между другото в паузите преди и между двете групи в залата звучеше зверски яка музика, като в нея също преобладаваха кавърите. Чух някакви много екстравагантни версии на "These Boots Are Made For Walkin'" и "Blitzkrieg Bop", а гвоздеят беше "2000 Light Years From Home" на The Rolling Stones, но в убийствения вариант на Monster Magnet (заклевам се, че точно пред сцената имаше един агент, който изглеждаше досущ като Dave Wyndorf!).

    New Model Army се появиха в 22:30, предизвиквайки нечовешки възторг най-вече в интернационалната група хора непосредствено пред сцената.

     Припомням си част от това, което ми беше казал Esa Holopainen от Amorphis преди няколко дни: "Има някаква чиста магия в тази група когато те свирят на живо и когато слушаш музиката им". Не че съм се съмнявал в думите му, но ми трябваха не повече от 7-8 минути да се убедя в това.

    Започнаха директно с тежката артилерия - "Here Comes the War" и след това "Stupid Questions". Този небрежно-елегантен джентълмен, който беше на гости на радиото няколко часа преди това, се беше превърнал в нещо съвсем различно. В нещо, което владееше тълпата в залата. Сериозно, Justin е един от най-специалните фронтмени, които съм виждал на сцена. Той не изпълнява песни. Той ги изживява. Всяко негово движение и всеки негов  жест имат определен смисъл и някаква символика. Има ужасно плътен глас и така произнася всяка дума от текста, че сякаш й придава обем и можеш да я видиш. Трудно е за описване...

     Факт е, че Justin е единственият оригинален член на NMA, който и в момента е в групата, но е много важно да се отбележи, че останалите четирима, които бяха на сцената, са отлични музиканти и без тях не би било същото. Китаристът на групата се казва Marshall Gill и напомня и като поведение, и като външност (макар, че е по-нисък) на Nick Oliveri. Басистът, който има псевдоним Nelson, прилича на Paul Weller и свири изумително. Всъщност, както каза и Justin, бас китарата е един от водещите инструменти в NMA. Ритъм секцията се допълва от барабанист на име Michael Dean, с когото Justin свири и в един от страничните си проекти. Подобна е и историята с Dean White, който на моменти създаваше доста психeделична атмосфера с клавишните.

    Стана въпрос, че сред публиката имаше доста небългари. Главно те, но и някои родни фенове знаеха текстовете на всяка песен и го демонстрираха смело. Имаше и доста приятно пого. Justin изразяваше признателността на групата с "Thank you, Family" между песните. Разбира се, беше научил и традиционните изрази за пред публика от рода на "Добър вечер" и "Благодаря". Всъщност към края на концерта мистър Sullivan чистосърдечно заяви, че ще говори на английски, защото не знае български. Това, което каза, е че според него България е много красива и вместо да гледаме на запад, би било много по-уместно да се качим на планината (визирайки явно Витоша) и от високо да се вгледаме в красотата на това, което си е наше. Мъдри думи, в които нямаше лицемерие или пък някакво наставничество...

     Сетлистът беше представителен за творчеството на NMA, с почти всичко по-известно от старите албуми, три песни от последния албум, "High", плюс някои чисто нови, сред които тази, която може би ще озаглави новия албум - "Today Is A Good Day". Слязоха от сцената няколко минути преди полунощ и след кратка пауза се върнаха за бисовете.

     Тъкмо си бях помислил, че на този концерт измежду две групи, които пеят "51-st State", нито едната няма да я изкара на живо и Justin се изкреща на микрофона "Where's Nufry?". Останах като гръмнат! Нуфри се появи отнякъде и я изпяха заедно с Justin. Култово!

    След концерта няколко човека ми казаха, че от самото начало до самия край не са могли да спрат да се усмихват. Аз още поне една седмица няма да мога!

Put out the lights on the Age of Reasooooooooooon...
 

.............................................................................................

   В събота в София дори времето беше Industrial - облаци, дъжд, сиви сгради. Идеален момент за първия концерт на PAIN в България.

    Концертът закъсня. Въпреки, че беше обявено, пак беше гадно за хората, които висяха пред залата или във фоайето час и нещо. При мен нещата стояха по малко по-различен начин. Заради магията на Юнайтед и леката еуфория след мача закъснях толкова, че дори пропуснах Кълн, с което никак не се гордея.

    Преди да седна да напиша това, хвърлих по едно око и на форумите, за да видя как са реагирали феновете на концерта. За съжаление пак преобладаваха мрънкания от рода на ,,Ама звукът не беше много хубав", ,,Ама защо в тази зала" и т. н. Все едно българските промоутъри са се убили от избор в коя от стотиците ни мегаподходящи зали да направят един от малкото качествени индъстриъл-концерти в България...

    От моята позиция звукът си беше ОК. Долу не слязох, защото беше препълнено. Да, мамка му, PAIN препълниха Blue Box! На кой му пука, че повечето от присъстващите май откровено си бяха фенове на Hypocrisy и/или в частност на Peter? Имаше хора с фланелки на групи от Nine Inch Nails до Cannibal Corpse. Всъщност до голяма степен това си беше един метъл-концерт. Метъл от 21-и век. Още в самото начало направих паралел с това, което ни предложиха Samael на същото място преди около два месеца. Скромна, но качествена и полезна мултимедия (едно от нещата, които правят един концерт съвсем различно изживяване), силен и (поне за мен) що-годе чист звук, перфектно сценично поведение на четиримата музиканти, адски адекватна публика, която на моменти пееше сама песните. Идилия. Не се бъзикам!

     Излязоха на сцената около 22:30. Светлини, аплодисменти, интро... Очаквано начало с първото парче от новия албум - ,,I'm Going In". 

     На живо Peter Tegtgren изглежда доста по млад, отколкото на плаката (между другото това е един от най-яките плакати, които съм виждал напоследък!). Страхотен тип, който осъзнава, че хората пред него го обожават, но нито за миг не спекулира с това. Струва ми се, че на моменти нарочно пееше с по-тежки вокали - публиката го искаше. Peter пее и свири с такава лекота, че е истинска наслада да го наблюдаваш. Публиката го даряваше с най-бурните аплодисменти, които съм чувал в тази зала на метъл-концерт. Гарантирам, че до края на календарната година той ще се завърне, като по-вероятно е това да стане с Hypocrisy.

     Китаристът на групата прилича визуално на младия Marty Friedman. Басистът прилича на Joey DeMaio три дни след като е умрял. Барабанистът беше в някакъв облак и почти не го виждах. Чувах го. Свирят страхотно, постоянно се движат по сцената и имат завиден синхрон!

   Съвсем леки разминавания в сетлиста, спрямо това, което имахме като предварителни очаквания. За мен големите липсващи бяха ,,Eleanor Rigby" и традиционният party-anchor "Have a Drink On Me". Очаквано най-силни емоции предизвикаха ,,Suicide Machine", ,,Dancing With the Dead" и ,,Just Hate Me" по време на които няколко човека се опитаха да пропълзят до сцената по ръцете на другите фенове, но бяха любезно пльоснати на пода от гардовете.

    Имаше два биса. И това подло го бяхме проучили преди концерта. Логичната кулминация беше ,,Shut Your Mouth", която беше изпята основно от публиката.

   Дълбок поклон. ,,See you soon". Mp3-ки от уредбата в Blue Box.

Толкова.

Just shut your mouth!

OK ;)