Дни преди концерта на Mr. Big и Cinderella в София, вижте интервюто на Елена Розберг с Ерик Мартин от Mr. Big:
Е: Защо решихте да запишете нов албум, вместо просто да продължите турнето си по случай риюниъна на групата Mr. BIG? В наши дни е очевидно, че се печели от концерти, а не от продажби. ЕМ: Когато се събрахме отново, си казахме- ще направим риюниън, но ще го направим без напрежение. Не си налагахме някакви цели и срокове. Беше много по-различно в сравнение с периода, когато имахме договор с Атлантик Рекърдс. Тогава от лейбъла буквално ни скачаха като маймуни по гърбовете: Дайте ни следващата "To Be With You" песен! Разбираш ли, какво имам предвид? Винаги сме били в стрес, докато работим. Сега е по-различно. Оставихме нещата да се случват естествено. След турнето от 2009-та всички се чувстваха чудесно, заредени с идеи и затова решихме да запишем нов албум.
Е: Какво беше усещането да бъдете отново заедно в студиото след толкова години? Предполагам, че сте имали много специални моменти, както и много забавни случки. ЕМ: О, всъщност имаше много забавни моменти. Първият ден, когато бандата вече беше в студиото, аз закъснявах, защото трябваше да летя от Сан Франциско до Лос Анджелис. Пристигнах и започнах да се извинявам. Не бях виждал все още продуцента Кевин Шърли- само бяхме говорили по телефона. Били Шиън ме посрещна с думите: Страшно ми хареса песента, която си написал! Момчетата вече работеха по нея. Наистина се получаваше добре. Започнах се с Кевин Шърли и той ме попита - как съм. Казах - добре. И той отвърна- ами хайде, на работа! Бум! Просто така. В началото, Кевин се държеше весело и приповдигнато като рокендрол мажоретка! Студиото, в което записвахме не беше по-голямо от гараж. Ние, с Били, Пол и Пат сме свикнали да работим в огромно студио- поне така беше навремето. Всеки един от нас разполагаше със специално обособена част от помещението. Сега бяхме буквално един върху друг. Навремето специално за мен имаше вокална кабина. Тогава записвах само по няколко пъти парчето, а сега Кевин Шърли каза- не!, Ерик ще пее през цялото време, защото ще правим всичко наживо. Повтаряхме една песен по 20-25 пъти. Бях съсипан! Усещането, обаче, беше все едно сме на турне. Някъде след средата на зависите вече постигах най-доброто звучене. И си представи- всички буквално натъпкани в това малко студио, палките на барабаните се удряха в стъклото на моята кабинка, а Пол Гилбърт и Били Шийн бяха притиснати един към друг. Беше некомфортно, но в същото време се чувствахме изключително приятно, защото се гледахме в очите и свирехме един за друг. Чувствахме се така, сякаш го правим за пръв път. Смешното беше, че Кевин, който в началото беше ведър и мотивиращ, поственно се превърна в робовладелец. Докато записвах вокалите, той викаше зад стъклото: дай ми още! Подскачаше като маймуна и крещеше. Забравих да ти спомена, че записахме целия албум само за две седмици. Всеки ден - по 25 записа на една песен. О, Господи! Беше трудно.
Е: Но ти изглеждаш в такава добра форма. Как поддържаш тялото и душата си в хармония? ЕМ: Както сама чуваш, не е точно така- нещо съм настинал в момента, пресипнал съм и имам кашлица.
Е: Съжалявам за това.ЕМ: Няма нищо. Щастлив съм, че турнето в Азия, което продължи осем седмици, завърши успешно. Бяхме в Япония, в Тайван, Корея, Китай, Индонезия. Имахме около 30 дати. В момента съм в Пенсилвания, за да се лекувам за три-четири дни. Как се поддържам във форма? Ако трябва да посъветвам някого, който навлиза в бизнеса, бих му казал- наспивай се добре. Това е. Не пий много, защото ако си певец, трябва да пазиш гласа си. През целия си живот аз съм спазвал тези правила. А, иначе, как поддържам тялото си? Боже, ами аз съм просто един женен мъж с две деца. А, жена ми е на диета и ми казва -стой надалеч от спагетите!
Е: Но, вероятно ти е трудно, заради италианския ти произход? ЕМ: И майка ми и жена ми произхождат от Сицилия, така че , се налага да спя с едното око- отворено.
Е: Харесваш ли Европа? Би ли се преместил да живееш тук със семейството си? ЕМ: О, да. Всъщност като малък съм живял в Германия и в Италия. Баща ми беше военен. Но знаеш ли, аз живея в предградията на Сан Франциско, който е като врящо гърне от различни националности и култури. Тук има много европейци- много италианци, германци, руснаци. Има и азиатци- китайци, японци. Така, по някакъв начин, Сан Франциско носи европейски дух.
Е: Имам чувството, че Mr.BIG са по-популярни в Европа, отколкото в Щатите. Дали греша?ЕМ: Абсолютно си права. През 1996-та, аз и момчетата от групата усетихме, че музикалния климат се променя много сериозно- алтернативната музика, рапът и поп музиката излязоха напред, като за известно време оставиха рока на заден план. Бях гневен- не исках да слушам нищо от новите неща. През 80-те, на глем сцената имаше милиони групи, които трудно би могъл да различиш една от друга. Ние бяхме по-различни, заради виртуозния талант на Пол Гилбърт и Били Шиън като инструменталисти. Хората ни приемаха нещо като групата Ръш, само че със соул вокал. Постепенно се обърнахме към Европа и Азия като музикални пазари и сцена за изява. Най-силно усетих промяната в музикалния пейзаж, когато майка ми веднъж възкликна- защото по радиото пускат само To Bе With You? Преди години ме спираха по улицата /не че съм бил известен като Майкъл Джексън/, но все пак бяхме популярни, а сега, дори и съседите не знаят , с какво се занимавам. Рядко се случва някой внезапно да възкликне - Ти си онзи, който пее To Bе With You! Да, смешно е. Но, не ми пука особено. Европа и Азия винаги са били с широко отворени обятия за рокендрола. Да вземем за пример България- вие имате сцена за всякакви жанрове и поджанрове на музиката- слуша се индъстриъл, денс, поп, Лейди Гага и въпреки това, дори и да я наричате ъндърграунд, вие все пак имате рокендрол сцена. В Щатите, радиостанциите диктуват, какво да се слуша. Черните ти-шърти с надписи АС DC и Van Halen събират прах в дрешника. Хората сякаш са минали от тъмната страна...
Е: Току-що спомена AC DC - любопитна съм да науча за срещата ти с тях. Разкажи за началото на кариерата ти като певец, когато си подгрявал първите им щатски концерти през 70-те. Спомняш ли си, как се запозна с Бон Скот? ЕМ: Аз пеех в банда, която се казваше Kid Courage. Беше през 1978-ма година. AC DC бяха на първото си турне в Америка. Имаха два концерта в Сан Франсиско и ние им бяхме съпорт. Тогава все още нямаше интернет, информацията беше оскъдна и аз не знаех почти нищо за австралийците. Някъде чух The Jack и си казах- о, Боже, много са готини. После слушах и други техни парчета- звучаха ми някак пънк-рок. Заради .....наистина агресивния рок от три акорда, който правят. Хареса ми и блусарска страна на AC DC, както и гласа на Бон Скот. Те бяха уникални и моментално ги харесах. AC DC разполагаха с огромна гримьорна, със специален бар, билярдна маса. Всички пиеха бира, мотаеха се наоколо, хора от екипа влизаха и излизаха. По някое време Бон Скот дойде при мен и каза- здрасти, хлапе, искаш ли да поиграем билярд? И аз казах- о, да, разбира се! Никога преди това не бях чувал английски с такъв акцент. Той беше малко по-голям от мен на възраст и изглеждаше много приятен човек, без да се изживява като звезда. Беше просто един готин много слаб пич, с най-тесните джинси, които някога бях виждал. Поиграхме билярд. След това се появи и Ангъс. Помислих си- кое е това детенце? Приличаше на ученик. Той се покатери на масата, качи се на раменете на Бон, така излязоха от гримьорната и се появиха на сцената. Бях супер впечатлен. Останах с отворена оста и виснало чене. Хукнах и си купих тяхната плоча. Първият ден, когато си подгрявахме, ние бяхме просто приятели, на втория- аз вече се държах като техен фанатичен фен. Беше страхотно преживяване!
Е: Ако мога да използвам заглавието на новия албум на Mr.BIG- What If- Какво би станало, ако не беше рок звезда?ЕМ: През целия си живот съм работил само две неща- няма да споменавам, че в началото съм разнасял вестници, това не го броя за истинска работа. Бил съм помощник барман в нощен клуб- всичко, което трябваше да правя е да мия чаши. Научих се да харесвам миризмата на такова място, в коет ос епие и се прави музика наживо. Другата ми работа беше шофьор на камион за сладолед. Започнах да пиша песни, за да се спася от досадната мелодийка, която се разнасяше от уредбата. А, ако не се занимавах с музика, какво бих правил? Нямам представа!
Е: Кое ти е по-забавно- да пишеш песни или да пееш?ЕМ: Това е труден въпрос за мен. Много обичам сцената, да пея пред публика. Харесва ми, как се чувствам в такива моменти. Композирам музика, но обичам да пиша и стихове. Но, може би - моят отговор е - повече обичам да пея.
Е: В България ще свирите заедно със Cinderella- познавате ли се?ЕМ: Не, се познаваме, но съм фен на Том Кийфър. Понеже съм огромен почитател на Ролинг Стоунс, харесвам всеки, който прилича на Мик Джагър! Допада ми звученето на Синдърела, настоението, което носят. Том Кийфър се облича като Стивън Тайлър и напомня стила на Джагър- в кадифе, велур и шалове. В същината си, обаче, те са една наистина прекрасна блус-рок банда. Мисля, че ще е много забавно в България, още повече, че ще мога да ги слушам безплатно!
Е: Ще свирите ли някои песни от новия албум на Mr.BIG? ЕМ: О, нека ви го кажа така - наспете се добре, за да имате сили. Ще свирим два часа и половина- 28 песни!