Джо Сатриани даде единственото интервю за българска медия пред Елена Розберг, а разговорът им излъчихме по Z-Rock в петък от 13 и 30 в рамките на „Голият обяд”. Интервюто вече е достъпно във „фен зона”-та на сайта на Z-Rock, а текста можете да прочетете по-долу.

Концертът на Джо Сатриани за деветия рожден ден на Z-Rock е на 11 октомври в Зала 1 на НДК.

Джо Сатриани: Здравей, Джо е на телефона. Чуваме ли се?

Елена Розберг: Да, Джо. Много ми е приятно, че може да си поговорим. Казвам се Елена.

И на мен ми е приятно.

Как върви европейското ти турне? Как мина концертът Ви снощи в Милано?

Беше фантастично. Турнето се развива наистина страхотно. Много е хубаво отново да съм на път след дълга пауза. Изпитвам огромно удоволствие да свиря новата си музика.

Имаш ли някакви роднини в Италия? Знаем, че родителите ти са италиански емигранти в Щатите.

Да, имам. Повечето от тях живеят в района на Милано и Комо. В публиката на концерта снощи имаше поне 20-ина роднини. Така беше още по-забавно!

Предполагам, че си се почувствал като у дома. Надявам се, че и в София ще се чувстваш така, защото те обичаме. А и заедно ще отпразнуваме 9-ия рожден ден на Z-Rock.

Това е фантастично!

Нека да поговорим за новия ти проект Shockwave Supernova. Как се роди идеята за албума?

Писането на песните продължи повече от година. Те санай-разнообразни в стилистично отношение. Част от тях се родиха към финала на миналото турне, когато направихме концерти в Южна Америка, Нова Зеландия, Австралия и Сингапур. Тъкмо по време на „Unstoppable Momentum“ преминах през най-разнообразни нови преживявания. Едно от тях беше, че осъзнах колко различен съм, когато съм на сцената. Тогава сякаш се появява друга личност, която често се държи по безумен начин, за да забавлява публиката. Разсъждавах върху това и в мисълта ми се появиха образи на изпълнители, които наистина имат проблем с такова екстремно поведение. Те се качват на сцената и са обсебени сякаш от някакво алтер его. Отнасят се нанякъде, не могат да общуват нормално с хората, не понасят някой да ги гледа в очите. Появяват се проблеми с алкохола и дрогата. Така се роди идеята да създам с музиката си персонаж, който излиза на сцената със своята китара и се опитва да завладее света. Чудех се, какво ли име би подхожало на такъв образ, какво име би избрал подобен тип, в желанието си на всяка цена да бъде герой в очите на хората. Така се роди Shockwave Supernova. Стори ми се много забавно да създам подобен измислен герой. Ако това беше филм, щеше да бъде трилър или фантастичен екшън, в който главният герой е китарист, който има огромни ментални проблеми, породени от непрестанната борба между двете личности вътре в него - между обсебения от мания за величие Shockwave Supernova и срамежливия и сериозен музикант, какъвто по-скоро съм аз. Бих казал, че по природа съм по-тих и затворен, но когато изляза на сцената се появява другият ми аз. Осъзнах, че би било прекрасно да подчиня музиката, която пиша за албума, в една обща концепция. Така започнаха нещата - видях в съзнанието си как всъщност изглеждам на сцената, когато свиря със зъби и се държа диво и какво би станало, ако премахна това.

Великолепни музиканти участват в твоя проект. Защо избра именно тях?Как се чувстваш сред „Аристократите“ /така се казва тяхната група/?

Да свиря с Марко и Браян е фантастично. Те са на върха на възможностите си като артисти. Много съм щастлив, че заедно с Майк Къниъли, те са не само брилянтни в техническо отношение като инструменталисти, но всички те са и композитори. Постоянно пишат музика. Майк и Марко издават непрекъснато и солови албум. Това създава интересна и творческа атмосфера в студиото, защото слушат песните ми от гледната точка на автори. Разбират прекрасно идеята на интерпретацията. С тях мога да опитвам песента по 50 различни начина и така да открия истинската й душа и сърце. В албума се включиха и Вини Калаюта- на барабаните и Крис Чейни на баса, които перфектно се вписаха в концепцията. В записите на албума участваха няколко басисти и няколко различни барабанисти, за да разкажем историите по необикновен и различен начин. Моят измислен герой Shockwave Supernova се опитваше да контактува с мен през цялото време. Той си припомняше трийсетте години, които е прекарал на сцената. Затова участието на различни музиканти в албума помогна да се открие уникалното артистично звучене на всяка една от песните и така да се подпомогне изграждането на цялата концепция.

Би ли споделил кой е най-силният момент от твоето шоу? Браян казва, че това е с песента On Peregrine wings. Съгласен ли си?

Със сигурност енергията тогава е много силна. Много въздействащ е моментът, когато свирим Cataclysmic. Тогава напрежението е силно осезателно. В този момент усещам, че публиката е в много сериозно емоционално състояние. Cataclysmic има тежък пулсираш ритъм. Всеки е свободен да асоциира песента с различни тежки образи за катаклизъм. Мисля, че точно в противоположната страна на емоциите е преживяването с Good- Bye Supernova. В нея усещането е също много интензивно, но е красиво и блестящо. Тя е светлата версия на Cataclysmic.

До каква степен трябва да си дисциплиниран в концертното изпълнение, за да се запази същността на песните, такава, каквато е замислена за албума?

Една от най-хубавите страни на турнетата, на живите изпълнения, е това, че именно на сцената започваш да осмисляш по-пълно песните.  Когато записваме албума, всъщност, свирим тези композиции за пръв път. Сега, няколко седмици от началото на турнето, тепърва започваме да се запознаваме с различните изисквания и възможности, които предлагат самите композиции. След всеки концерт ставаме все по-добри в това. Забавно е, че да си дисциплиниран, всъщност означава да си с открит ум, отворен към различни възможности и готов да посрещнеш всеки творчески импулс от импрозивациите на всички музиканти в групата.

Нека да те попитам така - какво ще стане, ако Раят не съществува?

Така се казва една от песните в албума. В нея, моят измислен герой Shockwave Supernova си спомня бурните дни от началото на 80-те на миналия век- години на див и безразсъден непрекъснат купон. Той изпада в състояние на безнадежност и депресия при мисълта, че животът може би е само това, което преживяваме на тази земя. Идваш и си отиваш. Няма нищо друго. Това е.

Често съм си мислил за хората, които изпадат в подобни състояния на колебание за смисъла на живота и каква музика би подхождала за такива моменти. Тя не трябва да е тиха и смирена, а тревожна и развълнувана. Да внушава страх от мислъта, че е възможно да няма нищо след смъртта. Само тъмнина.

Когато влязохме за записи в студиото, разказах историята на колегите. Казах им – „Може да ви е смешно, но трябва да си представите този герой и кризата, която преживява. Музиката трябва да е тъжна и тревожна”. Марко я изсвири като че ли е песен на Police, а аз вкарах линия с много дисторшън, която много напомня на групата, в която свирех в началото на 80-те години, наречена The Squares. Продуцирахме я сякаш наистина е парче от ранните 80. След това добавихме интро и аутро с плашещите звуци на нищото със записана наобратно китара, която изразява пълното отчаяние на изгубената душа.

Ти постоянно работиш за усъвършенстване на артистичните възможности на иструмента.  Ще си припомниш ли за нас, кой  беше моментът, когато реши да се отдадеш на китарната музика?

Това беше през 70-те, когато умря Джими Хендрикс. Бях на 14 и в същия този ден реших, че ще бъда китарист. Аз бях много голям фен на Джими Хендрикс и се оказах напълно шокиран от неговата смърт. Исках да запълня тази празнина с нещо. Не си давах сметка колко трудно може да се окаже това. Преди бях свирил на барабани и имах някаква представа какво е да се занимаваш с музика. Знаех, че трябва много да се упражнявам. Но се почувствах непоколебим - исках да имам музиката обратно в живота си.

Като стана дума за упражнения, кажете ми, професор Сач, кой е най-любимият ви ученик от световно познатите музиканти?

Всички са ми любимци. При мен идват най-различни хора. Някои от най-добрите дори не са професионални музиканти - има учители, лекари, шофьори, готвачи, майки, бащи и деца, които просто искат да се занимават с музика. Много добри ученици са. Упражняват се старателно. Искат да споделят музиката навсякъде, където е възможно. Една малка част от тях имаха по-голям късмет и светът от години знае техните имена - Кърк Хамет, Стив Вай, Чарли Хънтър, Алекс Сколник, Лари ЛаЛонд, Кевин Кадоган, Анди Тимънс, Рик Хънолт. Това са хора, които са познати на всички. Освен тях, обаче, има и други, които също са толкова прекрасни музиканти, но са избрали друго поприще.

Би ли ни казал какво става със супер групата Chickenfoot?

Не знам точно. Започнахме да работим по една нова песен. В момента, обаче, Чад Смит е на записи с неговата група Red Hot Chili Peppers, а аз съм на турне в Европа, така че и двамата не сме на разположение. Сами Хагар и Майк Антъни са заедно по концерти всеки месец. В момента е трудно да се съберем на едно място, но може би ще дойде удобен момент да запишем още няколко песни заедно.

Би ли разказал и за твоята научно-фантастична поредица Crystal Planet?Не знам много подробности.

О, да разбира се. Crystal Planet са анимационни серии в една поредица, върху която работя с моя партньор – съ-сценарист Нет Евет, който е брилянтен китарист, певец и композитор. Към екипа се присъедини и Брендън Смол, който е световно известен със своите анимационни сериали, като Metalocalypse, и е създател на виртуалната death metal банда Dethklok. В момента сме ангажирани с довършването на пилотния епизод. Историята на сериала е базирана на разказа, който написахме съвместно заедно. Той проследява историята на един китарен герой, който е въвлечен в драматична ситуация, в която трябва да спаси Земята, на която се случват непрекъснати катаклизми, застрашаващи живота на планетата. В анимационния филм ще звучи луда музика, ще се появяват странни герои, ще има любов и секс, които са задължителни за такава драматична история. Наистина е вълнуващо да се работи по такъв проект.