от Краси Москов

   Ще започна отзад напред: малко преди бисовете на концерта в събота, Steve ,,Н" Hogarth каза: ,,Днес е последният ни концерт от турнето Happiness Is The Road и аз мисля, че то не можеше да има по-добър край от този".

   Всъщност можеше. Лично аз мисля, че този концерт можеше и трябваше да бъде видян от много повече от тези около 2000 човека. В събота вечер в Зимния дворец се случи нещо космическо, нещо много отвъд музиката, отвъд понятието ,,рок концерт". Съжалявам за всички, които не успяха да се докоснат до тази магия.


   Има групи, които правят ужасно добра музика. Има групи, които правят ужасно добри концерти. Има и такива като Marillion, които се появяват и ти причиняват нещо, което много трудно след това можеш да обясниш или да разкажеш на някой, който не е бил там.  



   Всъщност, аз имах огромното удоволствие заедно с почти целия екип на Z-Rock, да прекарам голяма част от предходния ден заедно с музикантите и целия им екип и знаех, че в събота вечер ни очаква нещо специално. Тези хора живеят с музиката. Освен това в тях няма и капка грандомания, арогантност и пренебрежение. Така както аз попивах всичко, което те ми казваха, така и те с огромен интерес слушаха всичко, което ние им разказвахме.



   Концертът започна в 20:20 със Splintering Heart( а не с обичайното за това турне Dreamy Street). Пръв на сцената се появи H, облечен с връхна дреха, която той взе назаем от един българин, който присъстваше на вечерята на групата в петък. Всъщност H до такава степен хареса въпросната дреха, че доколкото разбрах ще получи абсолютно същата като подарък. Малко по-късно остана само по бяла риза.


   Мога да изпиша няколко страници само за фронтмена на Marillion и това, което той направи на сцената в събота вечер. Макар че през София вече са минали десетки легенди на рок музиката, а и на музиката изобщо, толкова харизматичен вокалист много, ама много рядко се е случвало да пее пред българска публика. Още като излезе на сцената, той те принуждава да се втренчиш в него и да не го изпускаш от очи. H пее божествено, но добри певци дал Бог. Не това прави разликата. В събота слушахме 19 песни, но в същото време имах чувството, че гледахме и 19 кратки филма. Всяка песен се ,,изиграваше" от вокалиста по уникален начин. На някои от песните, например на втората - The Uninvited Guest, имах чувството, че гледам видеоклипа - същите движения, същия поглед. Изключителен флирт с публиката, страшна енергия. Отгоре на всичко и свиреше на какво ли не - клавишни, китара, перкусии и някакъв инструмент, който, признавам си, не познавам (бухалка за крикет, превърната в безжичен MIDI контролер - б.ред.). Уникален!  



   Китаристът на групата, Steve Rothery, който е единственият останал от оригиналния състав, беше заел позиция в ляво на сцената и... си остана там до края на концерта. Направи ми впечатление, че той беше единственият, който свиреше с клик-трак, а освен това в дълги периоди стоеше обърнат към барабаниста и синхронизираше с него. Вглъбен до такава степен в музиката, че на моменти свиреше със затворени очи. Всъщност Steve показа по-силна емоция само на една песен - ,,неговата" Kayleigh (той я е измислил докато свирил нещо на жена си). С едно леко докосване до David Gilmour и неговия стил на свирене, Steve рисуваше картини с китарата си.



   Всъщност да, Marillion изсвириха и Kayleigh. Аз очаквах, че ще има и още песни от ерата ,,Fish". Вечерта преди концерта Mark Kelly свиреше на дисплея на телефона си (тъчскрийн с имитация на пиано, абсолютна лудница!) Lavender и аз си въобразих, че смятат да я изсвирят. Всъщност точно нея не я изсвириха, но пък имаше Sugar Mice. Тя звучи великолепно с гласа на Н.


   Споменатият вече Mark беше разположил клавишните си зад и над Steve Rothery и ми се струва, че се забавляваше много през цялото време. Беше си взел бира и си пийваше храбро, казвайки наздраве и на публиката.



   Басистът, Pete Trewavas, беше вторият най-подвижен музикант след Н. И вторият най-усмихнат. Има някаква логика в това - той беше и вторият вокал. С вид на хобит от Графството и с доста солиден на външен вид петструнен бас, Pete показа завидно майсторство и настроение.



   Зад всички и в облак дим беше Ian Mosley. H каза, че барабанистът е нещо като ,,майка" на групата и ако не е бил той, Marillion отдавна би се разпаднала. На сцената Ian също е нещо като майка на бандата. Или по-скоро като двигател. This Strange Engine...



   Концертът продължи два часа и десет минути. Минаха като двайсетина минути, но часовникът ми беше категоричен. Два часа и десет минути чист перфекционизъм.


   Имаше два биса, като вторият беше отделен за песни от новия албум - сингълът Whatever Is Wrong With You и заглавната Happiness Is The Road, която Н остави на на хората в залата. Нещо повече - всички музиканти се поклониха и се прибраха, но певецът остана и още няколко минути пееше с публиката ,,Happiness iiiiiiiiiiiiiiiiiiiiiis the road...", като накрая обърна микрофона към феновете и го остави така.


   Тук е моментът да бъде похвалена и публиката - изключително адекватна на случващото се, с много точни включвания, със завидни познания по отношение на текстовете и с много силни аплодисменти. Всичко това беше оценено от музикантите, които наистина ще запомнят тези три дни, прекарани на това екзотично местенце на 42-ия паралел.


   Бурни аплодисменти заслужава и озвучаването. Звукът в залата беше отличен - силен, но много чист. Впечатляваща беше и комбинацията звук-светлина.


   В момента усилено се опитвам да се сетя за нещо около този концерт, което не ми е харесало и... не мога! Да, имаше шепа хора, които си мрънкаха под носа ,,Fish, та Fish...", но в тази държава винаги било пълно с хора, които предпочитат да гледат към миналото. А в настоящето Marillion имат един от най-неповторимите фронтмени. И ние го видяхме.



   ,,Събота е и още е рано, така че ви пожелаваме страхотно продължение на вечерта" каза Н малко преди да се скрие зад сцената. Да, няма как да не е приятна. Лошото е, че каквато и друга музика да си пуснеш след това, ти се струва прекалено елементарна.


   До нови срещи! Marillion вече са трайно настанени в сърцата на много българи, а и България, струва ми се, ще остане за дълго в сърцата на петимата мечтатели.


   След кратка пауза групата отново ще тръгне на път, а както вече добре знаем, щастието е някъде на него, а не в неговия край.


      * Заглавието на този репортаж е вдъхновено от едно писмо на слушател, получено в редакцията на Z-Rock няколко дни преди концерта на Marillion.