Един от най-трудните текстове, които съм писала. Опъва се и се дърпа от самото начало. И със сигурност има защо. Да се пише за Radiohead е почти невъзможно. Думите, които търся, за да изразя това, което преживях на 23 август в Прага, ми се струват слаби, дребни и абсолютно недостатъчни. Усещам се тотално неподготвена да опиша случилото се. Донякъде мога да го сравня с концерта на Massive Attack преди година в Букурещ, но само цветовата гама е същата - детайлите и цялостната картина са далеч по-внушителни.  

   Много малко групи умеят да правят магични концерти. И още по-малко групи умеят да те държат в транс от първия до последния акорд. Radiohead владеят и двете до съвършенство. Сигурна съм, че следващият път вълшебните съставки ще са други, но резултатът ще е същият.



   Вероятно е необходимо да уточня, че заминах за Прага ужасно емоционално изтощена заради всичката музика, която чух и видях в последните 2 месеца и малко се притеснявах дали ще мога да си изчистя главата преди концерта. Съвсем пресни ми бяха августовските преживявания - все още бях в пост-U2 период, с Faith No More не ми се получи и още горчеше неприятно. За щастие, всичко мина повече от добре. Процедурата "wipe out" ми отне точно колкото траеше интрото на 15 Step.



   Мястото на концерта е най-общо казано поляна, разположена в изложбения център Vystaviste в пражкия парк Стромовка. След леко лутане успяваме да пропуснем подгряващото изпълнение на берлинското електронно трио Moderat, но да се доберем до концертната зона съвсем навреме. Навсякъде вече е пълно с народ - млади хора, ведри и усмихнати. И много, много високи. Близо съм до сцената, но пред мен има плътна редица представители на чешкия национален отбор по баскетбол, придружени от тийнейджъри-акселерати. На всичкото отгоре теренът се оказва под странен наклон, който не може да бъде компенсиран от иначе прилично високата сцена. Резултатът е видимост около 30%. Чуваемостта обаче е 100 %. Звукът е кристален и е точно толкова силен, колкото трябва да бъде - нито повече, нито по-малко.  
   Гледам, слушам и се чудя възможно ли е да има толкова много звуци в идеална хармония... И пак гледам, слушам и се чудя възможно ли е да се прави толкова красива музика на живо... Очевидно е възможно....



   Влюбена съм в In Rainbows. Мисля, че това е един от най-плътните албуми на Radiohead. Не мога да изброя пътите, в които съм го слушала. Надя Михова ми подари CD-то за 30-ия ми рожден ден миналата година (благодаря!). Тя тъкмо се беше върнала от концерта им в Париж и беше в едно такова особено състояние, което аз тогава не разбрах много. Но сега я разбирам идеално.

   И затова беше изключително, че имах възможност да ги видя сега и да слушам много от In Rainbows (направиха всички парчета без House Of Cards и Faust Arp, плюс Bangers + Mash от Disc 2).

   Не мога да разказвам за конкретни неща, които правеха петимата на сцената - всичко беше хомогенен спектакъл и по никакъв начин не може да се говори за отделните му елементи. Осветлението-декор е перфектно, допълва по най-добрият начин картините, които мелодиите и гласът на Том рисуват така или иначе. 



   Том Йорк си има негов си свят - и в текстовете, и в музиката, и в присъствието си. Винаги ми се е струвал дистанциран от всичко и всички и затова почти ,,топлото" му държание на сцената ме изненадва.
Не говори. Но и няма нужда. Не искам да ми казва, че съм чудесна публика или че ме обича. Или че му е ужасно приятно да е в Прага. Или каквото и да било друго излишно словоизлияние. Имам чувството, че каквото и да каже, ще ме изкара от състоянието ми, а аз не искам. И той го знае идеално. Затова само пее, свири и рисува светове във всички цветове на дъгата. За мен.   

   Джони Грийнууд освен с китарата си се забавлява като малко дете с десетките жички, мини и макси пултчета и копченца, от които вади разни звуци, които не съм си и помисляла, че съществуват.

   Ед О`Браян е перфектен в бекинга. Колин Грийнууд върши някакви чудеса с баса си, но почти не го виждам, а Фил Селуей ми разказва разни работи с барабаните - нежно, леко и абсолютно потапящо.


 
   Не мога да си ги представя поотделно. В присъствието им на сцената има някаква лекота, някакво безмълвно разбирателство - няма поза, напрежение, претенции.

   Големи! Великолепни! Everything In Its Right Place... Това е.

   След 2 часа всичко свършва. Чувствам се заредена и щастлива. Ужасно щастлива! (Между другото, никога не съм разбирала хората, които твърдят, че музиката на  Radiohead ги потиска - на мен никога не ми се е случвало, но това е друга тема.)



   По обратния 13 часов път към София не говорим за концерта. Дори и дълго време не слушахме музика. Имам чувството, че всеки от нас искаше да си запази емоциите и да не ги споделя, докато не ги асимилира поне малко. Беше красиво мълчание.

The setlist:
15 Step
There There
Arpeggi/Weird Fishes
All I Need
Lucky
Nude
Morning Bell
2+2=5
A Wolf At The Door
Videotape
(Nice Dream)
The Gloaming
Reckoner
Exit Music (For A Film)
Bangers + Mash
Bodysnatchers
Idioteque

Encore:
Pyramid Song
These Are My Twisted Words
Airbag
The National Anthem
How To Disappear Completely
       
Encore 2:
The Bends
True Love Waits
Everything In Its Right Place

текст: Гергана Ботева
снимки: Гергана Ботева,Jan Langer
photos 2, 6 and 10 courtesy of Jan Langer, aktualne.cz