от Росина КостадиноваДенят след Alice Cooper и Iron Maiden започна с финландско присъствие на True Metal Stage - Amorphis щяха да влеят скандинавски полъх в горещия предиобед.
Публикувано на 19 Август 2010
0:00 / 3:25
от Росина Костадинова
Денят след Alice Cooper и Iron Maiden започна с финландско присъствие на True Metal Stage - Amorphis щяха да влеят скандинавски полъх в горещия предиобед. Учудващо за измеренията на Вакен, качеството на звука по време на техния концерт бе изключително лошо, а дразнещите проблеми с микрофона на Томи Ютсен засилиха впечатлението, че концертът на групата в България от миналия октомври си заслужаваше много повече. Amorphis не представиха нищо по-специално от вече изпълненото в София. Това обаче не попречи на накои от нашите приятели, които се сблъскваха за първи път с тях, да създадат впечатление за дългогодишни предани фенове с възторжената си реакция по време на концерта им.
Имахме уговорено интервю с единия от китаристите на Blind Guardian, които присъстваха на Вакен, за да промотират новия си албум At the Age Of Time. Успяхме да проведем едно доста приятелско интервю с Андре Олбрих. Освен него в прес зоната присъстваха и всички останали членове на групата. Особено отзивчив се оказа и вокалистът Ханзи Кюрш, когото също въвлякохме в спонтанен разговор. Guardian обещаха - догодина ще свирят на Wacken Open Air 2011.
Един от най-паметните акценти на тазгодишния W:O:A бе плашещо културното гледане на Slayer. Не съм предполагала, че ще отида за зверското пого при Том Арая и компания и няма да го получа. Вместо това съвсем спокойно наблюдавахме целия им концерт от позиция, която иначе трябваше да се окаже епицентърът на гигантски circle pit - както сме свикнали да виждаме при техни изяви.
Наложи се да впрегнем в действие целия си ентусиазъм, за да издържим стоически до началото на представлението Cantus Buranus в 2 ч. през нощта. Проектът принадлежи на германците Corvus Corax, които представиха едночасова средновековна история, базирана на оригиналния текст на "Кармина Бурана". По същото време върху закритата сцена се вихреха англичаните Raven, чието име пък е синоним на Corvus Corax.
Схемата на последния ден може съвсем точно да се опише чрез любимите изрази на колегата Стоян Цонев - непрестанен хедбенгинг и одлскуул радикализъм, нарушени само от лиричния концерт на космическия великан Blackie Lawless. С няколко допълнения, естествено, събота беше и денят на дуум метъла. В една вечер ни предстоеше да видим Lake of Tears, Candlemass и Tiamat.
Caliban, Kampfar и Overkill онагледиха съответно стиловете метълкор, паган/фолк и траш, а W.A.S.P. ни върнаха за час към традиционното хеви с баладични елементи, за да преминем "плавно" към смазването на Cannibal Corpse. Последните се засичаха с една не толкова комерсиална фолк метъл група на име Týr. Тематиката на песните им е обвързана със скандинавската митология и се стреми да запази и предаде знанието й в концентриран вид.
Личните ми фаворити от Lake of Tears бяха първи от тройката големи шведски имена на дуум метъла, но изключително краткият им 45-минутен сет не беше никак достатъчен за посетителите на Wet Stage. Остава успокоението за десетимата българи от публиката, тъй като евентуално ще имаме възможност да се насладим на техен самостоятелен концерт в София през ноември.
През това време Candlemass вече сипеха своите депресивни послания в другия край на фестивалната зона. Колкото и професионално да свиреха музикантите, нямаше как да не направи впечатление леко просташкото държание на вокалиста Робърт Лоу, който при всяка пауза обясняваше колко е велика публиката на Вакен или вдигаше наздравица за "приятелите си от Ванкувър". Самата им музика обаче, както и при сънародниците им от Lake of Tears, беше перфектна.
Soulfly бяха хората, които се погрижиха всяко впечатление от предишните дуум изпълнения, било то положително или не, да остане някъде далеч на заден план. През цялото им шоу на екраните около True Metal Stage вървеше анимация, наподобяваща пътен знак, която напомняше да не се оформят circle pit-ове. Надали обаче някой е очаквал Макс Кавалера да се подчини на политиката на организаторите. Бунтарският му дух превърна концерта на бразилците в един от най-запомнящите се за това издание на фестивала. Тези 60 минути преминаха точно така, както се предполагаше за фон на песни като Back To The Primitive, Refuse/Resist и дори по-новата Kingdom. Започнахме с внезапно избутаване на публиката назад, за да се оформи достатъчно широк празен кръг за вилнеене, след което нетърпеливи субекти от по-задните редици започнаха да пробиват наблъскалите се като сардини хора, за да достигнат до въпросното пространство. И за капак - друг тип ентусиасти наскачаха да практикуват сърфиране върху тълпата, така че се налагаше непрестанно да се оглеждаш за задаващи се към главата ти тела.
От скачане и викане преминахме към коренно различно поведение по време на концерта на Tiamat. Третата шведска банда за вечерта изпълни целия албум Wildhoney от начало до край, с което зарадва неимоверно най-върлите си фенове, но остави леко разочаровани привържениците на по-динамичното звучене на Vote For Love.
Любовта ни към Wacken Open Air най-вероятно ще ни отведе там и догодина. До тогава ще следим обратното броене на оставащите до фестивала дни в сайта му, ще гледаме клипчета в You Tube и ще си припомняме сладкото блаженство от тези поредни няколко дни, когато напълно олицетворявахме част от текста на "The Idol" на W.A.S.P и бяхме crazy in paradise.
