Публикуваме текста на интервюто със Стив Лукатър, което звуча днес в ефира на Z-Rock.

Ники: Здравей, аз съм Ники от Z-Rock.

Стив: Как си, човече?

Ники: Добре, ти как си?

Стив: Боря се с една настинка. Не обръщай внимание на кашлицата, не е заразно. Когато имаш малко дете вкъщи, стават такива неща. Човече, пътувам по света – 20 страни, летища, и ми няма нищо. Прибирам се вкъщи, целувам четиригодишната си дъщеря, и още на другата сутрин се събуждам с гадна настинка.

Ники: Значи сигурно си в Лос Анджелис?

Стив: Да, в Ел Ей, у дома.

Ники: Малко почивка преди турнето?

Стив: Да, кратка почивка. Току-що се върнах от турнето с Тото в Япония и се готвя да тръгна отново на път, на моето турне, което започва в началото на ноември. Канен съм също да участвам в концерт, организиран от музея „Грами“, наречен „Велики китаристи“, каквото и да означава това. Всъщност съм поласкан, че ме поканиха. Ще участвам с групата си, ще отговаряме на въпроси и ще свирим. После ще имам соло турне за един месец, малко почивка за Коледа, ново турне през януари, стартирам работа по нов албум през февруари, след това се връщам в Япония със соло групата ми, а после през лятото ми предстои нещо много вълнуващо, за което обаче не мога да говоря. В края на лятото ще има турне на Тото, но преди това ще има наистина вълнуваща изненада.

Много съм зает, за да мога да поддържам всички тези проекти.

Ники: Май наистина си много зает, с всичките тези турнета...

Стив: Ами така стоят нещата тези дни. Преди време ходехме на турнета, за да продаваме алубми, а сега е обратното – албумите са начин да помогнеш на турнето си. Правилата се промениха из основи – всичко се промени от времето, когато започвах, като тийнейджър.  

Ники: Как точно се промениха нещата през твоя поглед?

Стив: Всичко се промени – появи се Интернет, а това е нож с две остриета. От една страна е страхотно, от друга – ужасно. Изгубих 80 % от парите, които получавах като отчисления. Представи си да имаш бизнес и изведнъж 80 % от доходите ти да изчезнат. Ще те заболи. От друга страна хората казват, че феновете идват на концертите, благодарение на интернет. Но проблемът е, че осем милиона души са на турне по едно и също време. Броят на концертните зали е ограничен, както и парите, които хората биха похарчили. Времената не са особено добри и хората са много внимателни за какво дават парите си. Затова трябва да си добър на живо, да им даваш това, от което имат нужда.

За тези от нас, които имат по-дълга кариера, е по-лесно - хората знаят, че имаме добра репутация и идват на концертите ни. Странното е, че идват и много млади хора, може би са разбрали от интернет.  

Мрежата е нож с две остриета, но нещата ще се наместят скоро. Целият свят е в процес на промяна, заради технологиите. Вече не сме толкова разделени, колкото бяхме – САЩ тук, Европа там, Азия там...  На всички им пука за всички останали и знаят какво се случва в реално време.

Така че – в някои отношения е страхотно, в други – ужасно. Не ми харесва YouTube с всички онези хора, които оставят коментари „Ти си скапан! Ти си грозен!“, дъра-бъра. Напълно ненужно, дори не знам защо още го има. Никой дори не ни плаща за обидите, които понасяме. Много е подло някой с фалшиво име да обижда теб, който си истински човек, и да те съди за неща, които си правил преди 30 години, или за някое свирене на пияна глава, което незнайно как е било заснето и се е озовало онлайн, а хората си мислят, че се е случило вчера и че все още си такъв. В момента не пуша и не пия, но преди го правех, и да, наистина е имало няколко свирения на пияна глава, но се предполагаше, че са за забавление, а не за да бъдат увековечени на видео и после всички да се упражняват върху мен като боксова круша.

Но интернет е това, което е. Затова съм осем месеца в годината на турне, и добре че съм здрав и обичам работата си, защото иначе щях да съм загазил.

Ники: Да поговорим малко за шестия ти студиен албум, вече мина около година, откакто излезе...

Стив: Работих много за този албум, вложих душата си в него. Това е историята на живота ми. Преминах през доста мрачен период от живота си, и сега отново излизам на светло. Последните няколко години бяха много трудни за мен. Всичко, което смятах за стабилно и сигурно, изчезна. Майка ми почина, бракът ми умря, но от друга страна ми се роди син, който обичам много; постоянно съм на турне, отказах цигарите и алкохола, уволних мениджъра си, с който бях работил 35 години.. започнах живота си отначало.

Странно е, скоро ставам на 54 години, а се занимавам с музика, откакто бях на 18. Докато гледам назад и премислям живота си, пред мен се откриват много добри и позитивни нови възможности. Казвам си, че няма да му мисля много и просто ще действам, да става каквото ще. Отказах се от горчивината,  простих си за лудите неща, които правих в детството и които бяха забавни отначало, но после изобщо не бяха забавни. Справих се с това, сега съм по-здрав от всякога, свиря много на китара, пиша музика и съм по-креативен от всякога. Станал съм по-умерен като характер и оценявам даровете, които съм получил в живота.

Ники: Значи това е частта с края от заглавието „Всичко е добре, когато свършва добре“....

Стив: Да, краят и началото. Заглавието е „Всичко е добре, когато свършва добре“. Когато го пишех, беше болезнен момент. Една година по-късно обаче съм по-добре. Не е ли в това предизвикателството на живота? Не може да бъде идеален, но ако има подобрение, значи си на прав път.

Ники: Написал си повечето текстове в албума. Как ти е по-лесно да се изразяваш  -с думи, или с музика?

Стив: Аз не пиша за момичета, коли и купони в клуба... Пиша за истинския ми живот. А понякога животът е скапан, както всички знаят. Пиша за това, което чувствам, и понеже тогава бях мрачен, текстовете ми бяха по-мрачни, по-тъжни и с повече размисли като „Съжалявам“, или „Нещастен съм“, или „Трябва да поправя това и това“, или „Какво по дяволите се случва със света ми?“. Аз съм обикновен човек с необикновена работа. Наистина е много яка, но с нея вървят неща, които никой не забелязва. Хората виждат сцената, екзалтираната публика и си казват „Уау, той пътува по целия свят!“ –  все едно щом отида в Париж, обикалям музеите или нещо такова. Не е така! Раздаваш се изцяло, не спиш, късметлия си , ако получиш нещо свястно за ядене, непрекъснато тичаш, боледуваш на крак, дните са дълги, пътуванията – тежки, хората постоянно искат нещо от теб. Като една непрестанна събота вечер – всички са се приготвили за датата, когато шоуто пристига в града им, всички имат очаквания „Хей, тази вечер ще излезем, ще купонясваме!“ И когато всяка вечер е събота вечер в продължение на десетилетия и десетилетия, това те изхабява...

Сега гледам на всичко това от съвсем различен ъгъл. Знам как да се грижа за себе си. Много е важно да си добре със здравето и да имаш бистър ум. Точно затова сега пея и свиря по-добре от всякога -  защото съм чист. Иначе нещата се натрупват бавно и започват да ти влияят. Начинът ни на живот е труден. Особено когато си на 50 и няколко... когато си на 20 и няколко, не ти пука. Можеш да поемеш и куршум, ако трябва... Но с остаряването, вече не можеш да тичаш толкова бързо и поумняваш. Все още можеш да тичаш, но просто по-бавно. Тичаш по-дълго.

Ники: Наистина нещата не изглеждат така, погледнати отвън.

Стив: Никога не съди за книгата по корицата, приятел.

Ники: След всички тези години, какво поддържа мотивацията ти? Къде е забавната част след годините, в които си живял на максимум?

Стив: Когато светлините в залата угаснат и взема китарата си, когато се огледам и видя групата си до мен на сцената, или ако съм с Тото – десетхилядната публика пред мен – това е най-силната тръпка, която можеш да изпиташ някога... Когато изсвириш първия тон и усетиш вибрацията, цялата енергия във въздуха, това е естествен наркотик, добър и полезен. Споделяш всичко с хората, ти забравяш за своите проблеми, а те - за техните. Тогава се случва общуването. Ето затова го правиш. А и понякога ти плащат доста добре.  Но не всичко е за пари, влагам чувство. Ако беше за пари, нямаше да правя и по-малки, клубни участия. Там наистина мога да правя каквото си искам. Имам 25-годишна соло кариера зад гърба си. В зависимост от това как се чувствам свиря различни неща, но не правя „Africa“, “Rosanna”, “Hold The Line” – и без това не пея аз в оригиналните им версии. Запазвам си тези песни за истинските Тото – не правя караоке версии на парчетата. Правя песните, които аз съм изпял, написал и изсвирил, и имам правото да свиря. Няма нищо лошо в това, не искам да правя разводнена версия на истинските Тото. Имам достатъчно свои песни в соло кариерата си, и когато хората идват да ме видят соло, знаят, че няма да чуят песни на Тото. Затова е смешно, когато някой в клуба извика „Африка!“. Казвам си „Сериозно ли? Ама сериозно? Какво пише на плаката отвън – Мистър Тото?“ Не - защото уважавам дълбоко истинската група – това са моите братя от гимназията, с които съм израснал. Правя самостоятелни турнета именно, за да покажа различна страна от личността си. Това е моето нещо, моята тръпка, разбираш ли? Да свиря на китара, заобиколен от  добри музиканти и да съм по-близо от хората. Усещането е все едно съм в нечий хол и си свирим за удоволствие. Съвсем различно е от концертите на стадиони. Получавам най-доброто от двата свята, начесвам си крастата, ако мога да се изразя така.

Ники: Една от соловите ти песни е много известна за радиослушателите в България. Това е „You don’t know how much I hate everything about you” .

Стив: Сериозно ли? Наистина? Никой никога не ми го е казвал. Е, може би трябва да я изсвиря... може би просто ще взема кухарката и всички ще я изпеем заедно.

Ники: Каква е историята на песента?

Стив: Написах я с моя приятел Родни Кроуел – легендарен кънтри музикант и много добър мой приятел. И двамата се развеждахме по това време. И двамата искахме да се надсмеем над всичко това. Припевът го измислих аз (пее)

Не знаеш колко те мразя в момента...

Той каза „Не можем да напишем това“, а аз отвърнах „Току-що го написахме“. После той изстреля текста на куплетите и написахме песента по телефона заедно. Той я включи в албума си, аз я включих в моя, и това е. Винаги, когато се засечем някъде и свирим заедно, правим тази песен и хората винаги се смеят. Но чувството е истинско. Когато се разделяш с някого, усещаш много болка и побесняваш. Тази песен е написана от гняв. Но имаше и смях... Нямах представа, че е известна, това е готино. Може би ще я изровя.

Ники: Това е вторият ти соло концерт в България...

Стив: Нямам търпение, чувствам се по-силен от всякога.

Ники: Има ли някакви промени в групата ти от 2009-та насам?

Стив: Да, на баса вече е Рене Джоунс. Тя е съпругата на Стив Уайнгарт и е убийствена – страхотна вокалистка и басистка. Вече сме група от четирима, всичко е по-стегнато, и като цяло сме по-добри.

Ники: Нашето радио, Z-Rock, наскоро стана на пет години, и направихме една голяма класация – 5-те най-велики групи и изпълнители на всички времена. Колкото и подобни въпроси да са клиширани, искам да те попитам кой е в твоя личен топ 5?

Стив: О... Бийтълс са на върха... Зависи от коя ера, толкова е трудно... Бийтълс... и стигам дотам. Първият е лесен... с останалите е трудно. Джими Хендрикс, Пинк Флойд, Стийли Ден. Дотук са четири... Майлс Дейвис! Ето виждаш ли? Имам доста весел вкус.

Освен това ме хвана натясно, сигурен съм, че ще се сетя за още 100, когато затворим.  Няма такова нещо като „топ 5 каквото и да е“, невъзможно е.  Кой е най-добър в каквото и да е? Кое е най-красивото момиче, кой е най-бързият атлет? Кой е най-добрият китарист? Смешно е, няма отговор на този въпрос.

Ники: Окей, кажи нещо на хората в България.

Стив: Здравейте, аз съм Стийв Лукатър и идвам да се видим. Елате и вие, имам страхотна група, ще се забавляваме много – нямам търпение да се видим!