от Гергана Ботева

Малко въведение

Пиша този текст на ум от сутринта на 27-и март тази година, когато след няколко безсънни часа успях да се сдобия с билет за концерта на U2 в Загреб. И не заради друго, а защото искам да избягам от всички клишета, които обикновено пълнят коментарите за концерти на този тип групи - ,,страхотно", ,,великолепно", ,,уникално" и т.н. Мисията 'не-пиши-с-твърде-много-прилагателни' е невъзможна, а на моменти дори и думите не ми стигат... 



И така...

След около 10-на часа път пристигаме в Загреб в горещия следобед на 9-ти август, неделя. Фенската ни група е със скромния брой от 12 души. Пътят ни по случайност минава покрай стадиона, на който същата вечер ще е първият концерт на U2 (уточнение - след като билетите за гига на 10-ти свършиха за няколко часа, беше добавена още една дата за концерт в Загреб - на 9-ти). Към 16 ч. вече има бързащи към вратите. Няма задръстване, няма затворени улици, няма суматоха - всичко е организирано перфектно. Решаваме, че няма как да пропуснем случващото се тази вечер, въпреки че билетите ни са за следващия ден - 10-ти, понеделник. Пооправяме се набързо и след загряваща обиколка в търсене и ненамиране на най-добрите плескавици в града, грабваме бири и се позиционираме в парка Максимир, току зад северната стена на стадиона. 



   Слушаме концерта ,,като по радиото" и коментираме всяко парче. Всеки разказва собствената си U2 история - това, което харесва или не харесва. Боно пее страхотно - точно така, както искам да го чуя. В скромната ни компания няма такъв, на когото всичко това вече му се е случвало, за всички ни концертът на мегагрупата е дебютно изживявяне и, разбира се, емоциите са в повече. По някое време мен вече не ме свърта на едно място и хуквам към стадиона, твърдо решена да накарам охраната да ме пусне - все пак шоуто беше преполовено. За мое щастие охрана вече няма, вратите са широко отворени и точно след 30 секунди се озовавам вътре - на върха на стълбище, което открива перфектната гледка към сцената.



   Сцената е ... космос, хора! К-о-с-м-о-с! И в преносния, и в буквалния смисъл на думата. Най-голямата конструкция, която някога съм съзирала. Няма"гръб", т.е. има видимост отвсякъде - дори и от трибуните, които принципно са неизползваеми при стандартните концерти. Стадионът е претъпкан, вижда се море от светлини и ръце. Боно и Ди Едж подхващат Where The Streets Have No Name, аз започвам да крещя, хората около мен (почти всички промъкнали се от любопитство, не от фенщина ) ме гледат странно. Групата пожелава приятна вечер и се подготвя да се прибере преди биса. В този момент Боно измъква една бутилка шампанско, отваря го и почти го излива върху Едж. Публиката пее Happy Birthday (Едж навърши 48 години на 8-ми август), а лудият малък човек със слънчевите очила налива остатъка от шампанското в чаши и групата вдига наздравица. Бисът е Ultraviolet, With Or Without You и новото Moment Of Surrender. Не чувам и не виждам детайлите, главата ми бучи, само се кефя и пея с пълно гърло. Изхвърчам от стадиона летейки и вече се чувствам емоционално подготвена за следващия ден - знам поне отчасти какво ще ми се случи чисто технически: знам къде да застана, как да наблюдавам екраните, кое как е разположено на сцената и т.н. Чист късмет! След концерта по улиците срещам много българи - усмихнати. Питам ги как се чувстват, а повечето ми отговарят: ,,Вдъхновени!".  Тайничко се радвам, че не съм единствена. Чакам следващата вечер малко по-спокойна.



   Лирическо отклонение

Хваща ме яд, че не съм тийнейджърка! И че някакси не мога да си помисля как ще ида пред хотел Шератон в Загреб (където е отседнала групата) и ще се блъскам с тълпа крещящи момчета и момичета, за да докопам снимка или автограф. Или да обикалям около изхода на стадион Максимир, за да пищя в несвяст след излизащите черни миниванове. Представям си го, ама не ми отива. Остарях :)


10 август, 18.00 ч., стадион Максимир, Загреб, Хърватия.

Хората прииждат още от 17 ч. Въпреки това влизането е безпроблемно - няма блъсканици, пропускателният режим е опростен до максимум възможното. 



    Успявам да застана съвсем близо до външния кръг на сцената, където очаквам, че всичко ще се случва пред очите ми. Може би тук е мястото да разкажа малко за сцената. Конструкцията й е уникална - някои я определиха като космически кораб, други като октопод, трети - като нещо паякоподобно, което няма еквивалент в реалния живот. 



    Под четирите ,,крака" е разположено пространството за групата - кръглата платформа е доста по-висока от стандартното за да се вижда по-добре. Сцената, както вече казах, няма ,,гръб" - видимост има отвсякъде и капацитетът на стадионите може да използва максимално. Около малкия кръг е разположена т.нар. Червена зона. Приходите от RED билетите (които струват около 250-300 евро) отиват за лекарства за бедстващите региони по света. Следва външен кръг, като преминаването от едната на другата платформа става с подвижни мостове. Барабаните са сложени върху въртящ се диск. Има момент, в който всички модули от конструкцията се движат.    
Докато влизаме, звучат The Hours, а малко след тях излизат и Snow Patrol. Нищо не мога да кажа за подгряващите банди, защото ги слушах, но не ги чувах. 



    Изведнъж тълпата видимо започва да се вълнува - и без това малкото място, с което разполга всеки, за да може да диша успешно, отива към приключване. Оглеждам се за причината, а тя се оказва причинител : 



    Двойникът умело поддържаше напрежениуто у тези, които не виждаха очеизваждащите разлики между него и оригинала. Те го питаха ,,Ти ли си Боно? Кога ще се качиш на сцената?", а той се усмихваше и отговаряше с почти перфектен ирландски акцент: ,,Имайте търпение и след малко ще бъдете много изненадани". До мен имаше две момичета, които, дори когато беше ясно, че концертът започва, се обърнаха да видят дали случайно мнимият Боно няма да вземе участие.   



21.03 ч. Светлините угасват, гръмва Space Oddity на Дейвид Бауи, космическата сцена се подготвя за старта на космическия концерт. Отново тъмнина и после дигитален часовник отброява секундите до началото. В дъното на сцената се появава Лари Мълън и сяда на барабаните, публиката изпада в екстаз. Зад димната завеса един по един излизат Адам Клейтън, Ди Едж и Боно. Съвсем истински. Нямам време да мисля дали всичко е реално - започва Breathe, една от любимите ми в новия албум, следва едноименната No Line On The Horizon, после синглите Magnificent и Get On Your Boots (това последното, ако знаете какъв заряд има като го изпълняват на живо... лудница!). Не знам защо, но се изненадвам, че публиката пее всяка дума. На Boots подвижните мостове се завъртат и Адам и Ди Едж се приближават на около 2 метра разстояние. Регистрирам първия микроинфаркт за вечерта. След секунди Боно се появява отнякъде и съвсем по боновски пада на колене и открадва глътка вода от шишето на фенка. 




    Има нещо в начина, по който Едж общува с китарата си. Има някаква fokin' magic, която прави всичко да е по-добре, отколкото си го представяш. Започвам да си мисля, че няма как това да е Дейвид Евънс, това 100 % трябва да е някакъв робот, наречен Ди Едж, който по някаква случайност изглежда като човек. Уникален музикант! Както каза един приятел, ако U2 бяха строителна бригада, Едж щеше да е архитект, инженер, проектант, плочкаджия, гипсаджия и елтехник едновременно, а останалите ще внасят мебелите. Колкото и прекалено да звучи, със сигурност има доста голям процент истина в това. 




   Магията на Боно е в общуването с публиката. Няма втори като него. Гледала съм Джагър, който също е феномен в това отношение, но той по-скоро общува сам с вътрешното си състояние и по някакъв начин предава състоянието си на аудиторията (позволявам си да направя сравнение, защото двете групи правят най-добрите концерти в света, колкото и да са различни като презентация и музика). При U2 нещата са различни, Боно БУКВАЛНО общува с теб, кара те да се чувстваш специален, единствен. 



    Адам е ... какво да ви говоря за Адам? Той е сексът на групата, великолепен басист, великолепен мъж, остаряването му отива повече от на всеки друг. Държи се така, сякаш е роден на сцената - без напрежение, без поза. 



   Лари е най-обраният като емоция от четиримата. Не защото е на барабаните и има най-малко досег с публиката, имам чувството, че просто си е такъв. През годините, гледайки записи от концерти на U2, винаги съм имала това усещане, сега просто установих, че вероятно съм права. Изключителен техник. Ужасно много си падам по барабанисти, които знаят, че свиренето не означава да млатиш по барабаните като за последно - трябва да умееш да говориш с тях. И Лари определено е в топ 3 по този показател.  



    Събрани заедно, четиримата правят страхотно красива музика. От сцената лъха топлина, но и безкомпромисен професионализъм. Стараят се да са перфектни и успяват. Поне за мен.   



    ,,Добро вечер, Хрватска, йесте добро?" - изрича Боно и публиката се взривява. Следва първата вдъхновяваща реч за вечерта - ,,...конфликтите на Балканите да останат в историята...", ,,..имате святи традиции", ,,...трябва да вярвате, че ви очаква бляскаво бъдеще..." и т.н. Когато го пиша сега, ми звучи плоско и клиширано, вероятно оттам идва и заблудата на много хора, че Боно е някакъв позьор в убежденията си. Смело мога да заявя, че е позьор във всичко останало, но в т.нар. му ,,политически" изявления няма капка претенция. Говори спокойно, просто, ясно и разбираемо. Не се опитва да размахва пръст или да насажда идеи. Не претендира, че неговата истина е единствената възможна. Споделя себе си с мен и с още 80 хиляди души... И ме оставя да избирам дали да му вярвам или не, без да оказва капка натиск.   



   След това дава тон за Still Haven't Found What I'm Looking For и стадион Максимир се превръща с грандиозен хор.Останалите ,,политически" акценти също не са излишно напомпани. Sunday Bloody Sunday стартира с чернобяла фотография на жена с фередже и надпис с червени арабски букви, която прелива в кадри от последните размирици в Иран. След това екраните разказват историята на тероризма - ИРА, ЕТА, 11 септември... - отново без капка насилие върху възприятията ми. Невъзможно е да останеш неангажиран обаче, просто няма как. Малко по-късно Боно говори за съдбата на опозионната лидерка на Бирма Аунг Сан Су Чжи, осъдена на домашен арест от военната хунта. Това е същата онази жена, за която е писана Walk On от  All That You Can't Leave Behind. И още: преди първия бис - One - на видеостената се появява епископ Дезмънд Туту (борец срещу апартейда, Нобелов лауреат за мир и човекът с най-топлите очи в света), който говори за дейността на One.org - отново без силни думи, без излишен патос. 



    Не, концертът не се превръща в политичска пропаганда - всичко е умело балансирано. Редуват се великолепни изпълнения на Unknown Caller, The Unforgettable Fire, City of Blinding Lights, Vertigo, I'll Go Crazy If I Don't Go Crazy Tonight, Where the Streets Have No Name. 







    Вторият бис започва с дигитален глас. Оказва се, че компютърно модифицираната жена ,,рецитира" едно от любимите ми стихотноверния на У.Х. Одън Stop All The Clocks (помните ли в ,,Четири сватби и едно погребение" го бяха ползвали именно за погребението?). Тук вече се хващам за главата, защото се чудя колко трябва да си артист, за да накараш дигитален, безстрастен и безчовечен глас да рецитира едно от най-красивите обяснения в любов? Разбивам се съвсем, когато се оказва, че това е началото на много любимата ми Ultraviolet. Парчето е сложно, многопластово и изисква доста труд, за да звучи добре на живо. Боно обаче пее нечовешки добре. Винаги съм харесвала начина, по който ,,остарява" гласът му (тук отново ми напира сравнение с Джагър, но ще се въздържа). Дрезгавината и лекия полъх от умора е комбинация, която ме изстрелва в орбита. Преди последното парче от биса - Moment Of Surrender - Боно благодари на публиката. Отново липсва кичозният размах в думите, характерен за американските банди. Лично аз се размазвам от кеф, когато казва, че знае, че има много хора от всички краища на Балканите, които са дошли до Загреб и им благодари за усилията. След това пита дали не искаме да вдигнем мобилните си телефони и да видим дали няма да се получи нещо като Млечния път. Гледката на стадиона е грандиозна. Едж, Адам и Лари подхващат Moment Of Surrender и магията вече е пълна - ,,Look at yourselves, it's so beautiful, - казва Боно - We won't forget you, so please, don't you forget about us".



    The Set List:

Breathe, No Line On The Horizon, Get On Your Boots, Magnificent, Beautiful Day, Mysterious Ways, I Still Haven't Found What I'm Looking For, Stuck In A Moment, Unknown Caller, The Unforgettable Fire, City of Blinding Lights, Vertigo, I'll Go Crazy If I Don't Go Crazy Tonight, Sunday Bloody Sunday, Pride, MLK, Walk On, Where the Streets Have No Name; Encore 1: One; Encore 2: Ultraviolet, With or Without You, Moment Of Surrender



снимки: Борис Ганчев, Гергана Ботева
текст: Гергана Ботева