от Гергана Ботева

   Да, Them Croked Vultures са истинска супергрупа във всички смисли на този израз. Не съм много сигурна кога Джон Пол, Дейв и Джош ще спрат да се забавляват заедно на сцената, но докато го правят, ще искам да ги гледам и пак, и пак, и пак. Въпреки че за момента сетлистът им е ,,скромен" и че за да ,,уплътнят" концертното време, се впускат в ненужни импровизации по музикалните теми от парчетата си, тримата са толкова съвършени в изпълнението си, че на мига им прощаваш всяко отклонение от собствените ти (като зрител и слушател) очаквания за концерта им. 

   И така...

   Денят е четвъртък, 10-и юни, мястото е Heineken Music Hall в Амстердам - градът на свободните хора :). Избрахме мястото и датата специално - това беше едно малкото самостоятелни участия на групата - не искахме да рискуваме да ги гледаме по светло на някой фестивал сред публика, която може и да не е дошла специално да преживее точно този концерт. Трябваше да е почти идеално.

   Апропо, ходенето на концерти в чужбина е истинско удоволствие - няма истерия, няма стотици полицаи, няма кебапчета и семки, няма блокирани улици. Влизаме съвсем спокойно около половин час преди обявения начален час. Залата е с габаритите на Зимния дворец в София, само дето е малко по-широка и (за сметка на това) малко по-къса. Пред сцената има празно пространство, а в дъното има десетина реда седалки. Добавям към това 3 балкона - един в центъра и два странични. Съоръжението е непретенциозно и съвсем обикновено, но е идеално за предназначението си. Тук е моментът да отбележа, че по мое скромно мнение инвестицията в такава зала (в България) би била около една четиристотин и петнайста част от инвестицията в грозен и празен мол, но това е друга тема.

   Нямахме представа кой ще подгрява, защото на билета пишеше неопределеното ,,Special guest". Малко след 20.00 ч. на сцената излязоха And So I Watch You From Afar - много приятна шумна банда от Белфаст. Не знам дали заради респекта им към ,,големите", които щяха да ги последват на сцената или просто защото им се получава по принцип, ирландците грабнаха вниманието ми и свириха със завиден заряд от талант и ентусиазъм. Музиката им е експериментална и (както вече споменах в ефира на Z-Rock) много прилича много на тази на нашата БГ банда Mental Architects, само дето няма вокали. В страницата им в MySpace можете да чуете и да видите повече, ако ви е интересно - аз лично ви ги препоръчвам.
   Публиката ги посрещна топло, а те свириха точно толкова, колкото трябваше. След това даже културно си изнесоха инструментите от сцената, за да се спести време на екипа на TCV. Страхотни сладури!

   Паузата беше около 20 минути. Трима души използваха две трети от това време, за да нагласят стойката на микрофона на Джон Пол Джоунс с помощта на ролетка. Измериха височината и наклона доста пъти, преди да преценят, че са готови. Винаги съм знаела, че е педант, чела съм негови интервюта и материали за него, от които винаги ми е лъхало на ,,pain-in-the-ass" и тази сценка просто потвърди подозренията ми. Но това е тотално без значение. Джон Пол е толкова голям, че направо се чудя как само трима, а не трийсет например, се занимаваха със стойката на микрофона му.

   Точно в 21.03 ч. светлините угаснаха и публиката ревна. Първи излезе Дейв Грол - небрежнярската, ухилен, поздрави публиката и седна на барабаните. После се появи Джон Пол Джоунс и накрая Джош Хоум (или Хоуми ако предпочитате ) и Alain Johannes (ако името му ви е непознато, ще кажа само, че това е един много важен човек, за да бъдат концертите на TCV именно това, което са). Без излишни пози, думи или приветствия.

   Началото е с No One Loves Me, Neither Do I - прецизно и мощно, на дъх от перфектното.

   Изненада номер 1: Джош пее страхотно - вокалите му са чисти и отработени, без това да влияе на аранжимента. Отбелязвам го, защото тези, които са гледали гигове на Queens Of The Stone Age на живо, знаят, че пеенето му е на границата на компромиса (което си е така, така си е...). Това, от друга страна, никога не ме е притеснявало, защото на него силата му е в композициите и аранжиментите, така че несъвършените вокали остават встрани.

   Изненада номер 2: Лудите холандци решиха да си правят пого, което мен ме втрещи. TCV и пого? Нещо не ми се връзва. И освен това - Дейв Грол да ми свири на барабани, а аз да си губя времето в блъскане с хора?! Ноу фъкин уей! Искаше ми се само да можех да отворя очите и ушите си още по-широко, за да попия всяко движение на ръцете всеки един от мъжете на сцената.

   Няма да се впускам в подробности за сетлиста, защото той е ясен - целият албум Them Crocked Vultures, плюс добре известната, но все още неиздадена Highway 1, и новото парче You Can't Possibly Begin To Imagine.

   Музиката на TCV е безкомпромисна, каквито са и самите изпълнители - Дейв е помитащ на барабаните, на Джош страхотно му отива ролята на фронтмен, а мистър Джоунс е толкова голям, че всяка дума за него ще е недостатъчна. Никой от тримата не подценява нито за миг това, което прави и за мое огромно удоволствие не си мисли, че може да излъже публиката с нещо половинчато или претупано. Напротив! Няма излишни панделки и финтифлюшки в общуването, всичко се поднася леко, премерено небрежно и с много удоволствие. Тук му е мястото да кажа нещичко и за Alain Johannes, чието присъствие на сцената е толкова задължително, че почти не мога да си представя какво би било без него. Alain е мултиинструменталист и си сътрудничи с Джош още от времето на албума Rated R на Queens Of The Stone Age. В нашия случай се явява втора китара, вокал и още там пет-шест неща - или с други думи казано: този, който е отговорен в изпълнението да няма луфтове. Великолепен музикант и пълноправен четвърти член на групата: китарното му соло след New Fang го доказа с пълна сила. С Джош се разбират с поглед, а резултатът е феноменален!

   Всъщност, в тази група всички се разбират поглед. Спойката помежду им е уникална, а най-интересното е, че някак съумяват да запазят индивидуалността си, но в същото време да звучат перфектно заедно. Нещо като отбор от христостоичковци. Много е яко обаче да се види и как мистър Джоунс донякъде ,,командва" парада и - при всяко негово докосване до един от многото инструменти, на които държеше да знаем, че може да свири (пиано, цигулка, синтезатор и т.н.), Джош и Дейв го наблюдаваха с безкрайно уважение, граничещо с благоговение; сетлистът бе организиран грижливо така, че разностранните умения на легендарния басист на Led Zeppelin да изпъкнат най-добре; а където имаше импровизации - той ги диктуваше. Или казано накратко - ясно е кой държи пиките в бандата. Но това не ознчава, че шоуто им е скучно или лустросано, напротив - купонът на сцената тече с пълна сила: Джош демонстрира невероятното си чувство за хумор непрестанно, а лудият човек зад барабаните използва всеки миг, в който не ги блъска, за да прави маймунджулъци.

   В абсолютно прав текст си признавам, че съм (почти болен) адски фен на Дейв Грол - най-вече заради това, че е абсолютно луд (и, естествено,  заради това, че след него ходи облак от феромони, а на челото му с големи дебели букви пише SEX!) и че винаги се старае да бъде разнообразен в музиката, която прави. И въпреки настоящото му амплоа на китарист и вокалист, аз винаги съм искала да го видя зад барабаните, където, според мен, му е мястото. В-Е-Л-И-К-А-Н! Изключително точен, с премерена до последния децибел агресия и невероятно атрактивен. Партията му в бижуто на вечерта - Elephants - ме унищожи и емоционално, и физически. В най-добрия смисъл на думата, разбира се.

   Краят дойде с около 15-минутна версия на така или иначе епичната Warsaw or The First Breath You Take After You Give Up. Чудесен десерт в една невероятна вечер, която ще помня дълго и ще ме кара да се усмихвам.

Сетлистът:
1. No One Loves Me & Neither Do I
2. Gunman
3. Scumbag Blues
4. Dead End Friends
5. Elephants
6. Highway One
7. New Fang (плюс соло на Alain Johannes)
8. Bandoliers
9. Interlude With Ludes
10. Mind Eraser, No Chaser
11. Caligulove
12. You Can't Possibly Begin To Imagine
13. Spinning In Daffodils
14. Reptiles
15. Warsaw or The First Breath You Take After You Give Up