Имаше време, когато бяхме на 17... Имаше време, когато отчаяно и с настървение търсехме себе си и Музиката... Имаше време, когато купувахме ,,оригинални" касети със съмнително качество, допълнени с песни на съвсем други групи и пълни с правописни грешки описи... Имаше време, когато нямаше интернет и откривахме музиката единствено чрез ,,батковците", приятелите и радиото... Имаше време, когато касетите започваха да влачат от безкрайното слушане, а ние с безумно усърдие лепяхме за пореден път лентата на любимата, ако (не дай си боже!) се скъсаше... Имаше време, когато трескави дебнехме да запишем някоя песен от радиото... Имаше време, когато следяхме пиратско MTV (при нас вървеше индийското) и се събирахме, за да гледаме заедно Headbangers Ball...

    Някога тогава се роди любовта ми към неповторимия глас на Долорес и към красивите и завладяващи мелодии на The Cranberries. Където и да ме отведе времето, колкото и да ме промени, тази любов си остана... И ето че някак почти на шега, преди година, дойде новината за реюниъна на ирландците и още по-хубаво - за концерта им в Букурещ. ,,Сигурно са свършили кинтите." Това може би е най-логичната мисъл, но пък има и един още по-естествен отговор: ,,Какво от това?! Феновете са тези, които печелят най-много." Вече сме се научили да не си задаваме въпроса защо няма дата за България и защо нашата страхотна (както всички ни уверяват) публика е ощетена, защото това неизбежно ще ни доведе до следващия: колко българи всъщност биха платили между 35 и 45 евро (колкото струваха билетите за шоуто в Букурещ), за да ги гледат?

   По непроверена информация и абсолютно субективна преценка - около 30.

   Подгряващата групa, румънци със звучното име The Amsterdams, не предизвикват особен интерес у нас. Предполагам, че няма нищо лошо в това да си фен на Snow Patrol, но не е и когато ти личи толкова много. Докато си веем с безплатните ветрила, които са ни раздали на входа (поне 30 градуса е), обсъждаме, че май няма смисъл да задълбаваме в музиката им. Младежите са приятни и толкова. Разсеяно ръкопляскаме и се подготвяме психически за причината, поради която сме изминали четиристотинте километра от София до Букурещ.

   Точно в 21 часа четиримата от The Cranberries излизат на сцената и аз усещам, че не мога да спра да се усмихвам. Сякаш отново съм на 17 и търся/откривам себе си в до болка познатите мелодии. И четиримата очевидно са в добра форма и излеждат така, сякаш наистина дават всичко от себе си. Лицето, уникалният глас на групата, леко недодяланата 39 годишна Dolores O'Riоrdan, която има outfit и поведение на пънк икона, е все така магнетична и енергична и не спира да комуникира с публиката през цялото време.

   Още на втората песен, Animal Instinct от любимия Bury The Hatchet разбирам, че концертът ще е много специален. Леко изненадана, но доволна осъзнавам, че все още си спомням почти всички тексове, ако и да не съм слушала някои от парчетата от години. Следва и може би първият им голям хит Linger от дебюта им Everybody Else Is Doing It, So Why Can't We?, която осезаемо раздвижва публиката.

   Румънците определено не са най-ентусиазираните фенове на света, но това дава възможност на нашата българска агитка от десетина човека да заеме място точно на оградата, която отделя front of stage зоната от нас, обикновените фенове. Никой не ни бута, не се опитва да застане пред нас, всеки има достатъчно лично пространство, за да танцува, скача и откача, без да пречи на другите. Възползваме се от тази възможност максимално. Друго българско ядро се е строило точно пред самата сцена. Всеки път, когото операторите показват публиката пред Долорес, българското знаме е на преден план и ние възторжено приветстваме сънародниците си.  

   Сетлистът включва песни от всички албуми на групата плюс Switch Off The Moment, която е солова за Долорес. Преобладават  парчета от първите два, но получаваме повечето от най-емблематичните им хитове. Редуват се бавните и лирични откровения като Dreaming My Dreams и Ode To My Family с позитивните и доста по-енергични Just My Imagination и Free To Decide. Но каквото и да изпълняват, едно е сигурно - Долорес пее нечовешки хубаво. Гласът й, запазена марка, може би най-отличителна черта на групата, е такъв, какъвто сме се надявали да бъде - силен и остър или нежен и мелодичен, но винаги адски красив и въздействащ. И независимо дали пее за съкровено лични преживявания или за гражданската война в родината си, емоцията, която носи гласът й те удря точно там, където трябва - право в сърцето.

   Детенце на около 3-4 години, качено на раменете на баща си, привлича вниманието на Долорес. Очевидно трогната и развълнувана от присъствието на невръсната си фенка, в самия край на концерта тя им прави знак да се приближат, сваля бижуто от врата си, и го подава на момиченцето. Объркано, детето взема подаръка, очевидно без да може да оцени напълно оцени този жест. Но ние можем. Викаме и ръкопляскаме.

   Всяко следващо парче е нова усмивка. Спомен или просто чиста наслада от красотата. Музиката на The Cranberries е музика за душата - весела или щастлива, наранена или гневна, отчаяна или пречистена. Понася те и те води някъде, където можеш да намериш утеха.

   Кулминацията за осемте хиляди души на Zone Arena е най-популярната им песен - Zombie. Безпогрешно разпознаваемият риф и хипнотизиращия глас на Долорес увлича тълпата и този момент едва ли има човек, който да не съпреживява, а и физически да не се отдаде на тази песен-вик.

   На Salvation, която пък е моят личен връх, почти откачам. Несъзнателно разчиствам от хора периметъра около себе си, но едва ли някой ми се сърди за това.

Salvation, salvation, salvation is free.

   В сетлиста няма Shattered, Twenty One (моят химн, който въртях до втръсване преди двадесет и втория си рожден ден), няма No Need To Argue... И без тях обаче я има тоталната забрава в един по-красив и по-съвършен свят. Последната песен от биса е Dreams. Някъде в дъното съзнанието ми се прокрадва мисълта - едва ли има по-подходящ край на това пътуване във времето. Сънищата са за сънуване, мечтите - за мечтане, от боровинките става страхотно сладко и ние никога няма да бъдем на 17 отново, но това е цената на усмивката ми. По нея ще ме познаете...


01.    Analyze
02.    Animal Instinct
03.    How
04.    Dreaming My Dreams
05.    Linger
06.    Wanted
07.    Just My Imagination
08.    When You're Gone
09.    Switch Off The Moment
10.    Desperate Andy
11.    Time Is Ticking Out
12.    I Can't Be With You
13.    Ode To My Family
14.    Free To Decide
15.    Salvation
16.    Ridiculous Thoughts
17.    Zombie
18.    Put Me Down

19.    Still Can't
20.    Promises
21.    Dreams

текст: Ана Гецова
снимки: Борислав Нановски