Първото нещо, което ти прави впечатление в Бургас в първия фестивален ден, е че едва се диша. Че е горещо, горещо е. Но по-големият проблем е ужасно високата влажност на въздуха, която прави мисията още по-невъзможна. Примиряваш се, че ще бъдеш потен през цялото време и се опитваш да не мислиш за това. Иначе си обречен. Студената мастика помага само временно, а и на територията на фестивала не се продава такава. Морето е заградено откъм сцените, но пък и температурата на водата е над трийсетака.

   Второто нещо, което е очебийно, е че Spirit Of Burgas 2010 е организиран по-добре от първите две издания на феста.

   Влизането в зоната на фестивала тази година става доста по-лесно в сравнение с предходните две лета, което е поредният ъпгрейд от страна на организаторите. Е, поне що се отнася до такива лигльовци с акредитации, какъвто в случая съм аз - за акредитираните люде има специален вход, през който се минава без абсолютно никакво бавене. Като цяло броят на входовете е чувствително по-голям от миналата година, самият режим на пропускане е улеснен и поне малко след 19:00 няма опашки и напрежение на влизане.

   Посрещат ме момчетата от Smugglers Collective и техният освежаващ DJ-сет на блус и джаз сцената. Тази година на фестивала няма латино сцена, което означава, че групичките от сами жени с голи 6-метрови крака няма да са струпани на едно място, а ще сa разпръснати почти равномерно из територията на фестивала, което предполагам обърква средностатистическия онанист. Няколко подобни групи от амазонки вече кършат тела на тревичката пред споменатата блус и джаз сцена, което радва влизащите в този момент хетеросексуални мъже и хомосексуални жени.

   Захождам откъм южната страна, където е къмпинга и където е Jack Daniel's сцената, на която DSOL вече са събрали малко на 100 човека и ги мачкат с парчетата от помитащия си дебютен албум. Малко след пристигането ми краткият им гиг приключва и момчетата колегиално ни зарибяват със следващата банда - Sickflag. Аз обаче учтиво отклонявам поканата, защото от главната сцена вече се чуват Gravity Co и много искам да ги гледам отново в класическата им формация - с Явор.

   Все още не може да се диша. Оглеждам се и виждам, че не само аз се потя като дебелак в сауна. Всички са потни и носят минимум текстил по себе си. Мъдро не прибягвам до напитки преди да се е скрило слънцето.

   А Gravity Co в тази формация са отвратително добри. Ники Бакалов е отличен певец и с него групата също изглеждаше добре, но с Явор всичко е точно така, както трябва да бъде. И четиримата са решени в черно. Звучат някак по-тежко от обикновено. Дори по-китарно на моменти. Новите песни(някои от тях - Lights, примерно - чувам за пръв път) са малко по-електронни. Прави ми впечатление, че има доста хора пред сцената, като голяма част от тях пеят не само песните от първия албум, ами и новото ,,Anything Goes". По време на любимото ми "Empty World" излиза и втори китарист, който е с бяла фланелка, сякаш да подчертае, че е за не е от тук и е за малко.

   Звукът на главната сцена е много добър.

   След Gravity Co oтскачам отново до рок сцената, където A-Moral вече се карат на около 250 човека. Отбелязвам, че не са със стария си барабанист, който е истинска машина. Тръгвам си на третата песен и минавайки през сцената ,,На Тъмно" регистрирам приятен кавър на "Blitzkrieg Bop" и разклащам телеса.

   Малко преди девет вечерта решавам, че е назрял моментът за първа алкохолна проба. Изненадващото е, че на баровете, които са разположени между сцените, има огромни опашки, а на тези, които са точно до главната сцена, се минава бързо, защото и там има много хора, но повечето от тях изобщо не знаят що дирят там. Решавам да пия голям джин. Срещу 11(единайсет) лева получавам около 53 милилитра от питието, малко лед, резен лимон и една сода.

   Найс, а?

   ОК, по-късно ще пробвам и бирата, успокоявам се, и се намествам близо до пулта в очакване на Apollo 440.

   Самите те, малко след продължителна прескоференция и среща с фенове, излизат точно в 21:00 в отлично настроение. След инструменталната интродукция на сцената се появява вокалистът на групата - Юън Макфарлейн - и подхваща "Time Is Running Out", която не е възможно най-ударната песен на Apollo, но пък веднага след това "Raw Power" компенсира това и кара хората да се пораздвижат. Хората всъщност са повече отколкото очаквах предварително. В девет вечерта на главната сцена има повече публика отколкото имаше миналата година на хедлайнерските концерти през втория и третия ден на фестивала. Още един ъпгрейд.

   Звукът на главната сцена вече е отличен.

   Малко пред и в ляво от мен група полуголи млади цесекари се самонадъхва с дружно ,,КЗЛ" часове преди ключовия за техния отбор мач с Видима-Раковски и пали огромен конусовиден джойнт.

   Apollo 440 ни заиграват с диско ритми, преди да ни ударят с великолепното "Stop The Rock". Най-атрактивният в групата - китаристът Ноко - мачка с тежки рифове върху електрониката на братята Грей. ,,Живите" барабани правят музиката им много по-органична и динамична. Певецът , Юън, има нео-фолк имидж и коремче почти колкото моето(не че моето сте го виждали, но не ви и трябва), раздава се максимално и се опитва да включи публиката в играта до максимална степен. Дори слиза долу, при нея. Търкаля се, пада, става... Фен!

   Нов джойнт от смесена компания точно пред мен.

   Повечето от песните звучат странно с неговия(на Юън) глас, защото в албумните версии са с други вокалисти, но това не е болка за умиране. С неговия глас, обаче, е опияняващото заглавно парче от ,,Electro Glide In Blue" с онези смътни препратки към "No Quarter" на Led Zeppelin. Един от пиковете на вечерта! Малко преди това добиваме представа и за новия албум, чието заглавно парче - ,,The Future's What It Used To Be" - също чуваме.

   Сетът на Apollo е много добре балансиран и точно когато рискува да ти стане скучен, те удря с нещо много силно.

   За финал е оставен големият хит - "Ain't Talkin' 'bout Dub" - като рифът на Еди Ван Хален се свири от Ноко, а не се семплира като в студийната версия. По време на парчето момчетата от Apollo се заиграват и с "Heartbreaker" на Led Zeppelin и с "Jump" на Van Halen. Страхотен финал на страхотен концерт, в който на мен ми липсваше само любимото "Heart Go Boom".

   Използвам 45-минутната пауза преди The Prodigy за още един тур из другите сцени. На сцената на Мистър Джак Vendetta са си поканили гости от Last Hope и цепят заедно. Шута има разтърсващ глас.

   Моята цел, обаче, е блус и джаз сцената, където се подвизава една истинска легенда - Steve Hartley, записвал със самия Франк Запа преди време. Достолепният саксофонист е част от актуалната формация на Рут Колева, в която влизат още великолепните Фичо, Пеко и Васето, както и басист с черен цвят на кожата, висок ръст и още по-висок глас. Музиката им е фънки и много приятна за слушане и неслучайно са събрали доста хора. Аз се правя на разбирач и снобарски цъкам с език и разправям насам-натам ,,Страшен саксофонист, свирил е със Запа, сеш'се".

   Време е да се опитам да си проправя път към Базов Лагер 2 - мястото, от което смятам да гледам Хедлайнерите. А това не е лесна задача... Пред главната сцена вече има толкова много хора, че чак не ми се вярва. Всички са потни. Все още не може да се диша. Явно така ще е през цялата нощ, Не, през целия фестивал...

   Почти всички мадами са полу-голи, което е готино. Почти всички пичове също са полу-голи, което никак не е готино. Зависи от гледната точка, ще кажеш.

   Има адски много чужденци.

   Отново е пълно с онези 18-19 годишни левенти, които като пият по две бири, се превръщат в камикадзета и се врязват в тълпата като глигани в царевица.

   Нормално, това е концерт на The Prodigy, а не на The Тоника СеВе.

   Стигам до Базов Лагер 2 в 22:55. Сцената вече е готова и изглежда доста обещаващо. Напомня на сцената, на която The Prodigy свириха заедно с Nine Inch Nails в Турция миналата година.

   Няма въздух. Има няколко истерични рускини(май) зад мен.

   Чакам поредната среща със собствената си младост.

   The Prodigy излизат с 10-минутно закъснение и ни атакуват челно с "World's on Fire" от новия албум, песните от който преобладават в сета им. Публиката ги посреща много топло, а на втората песен вече става страшно. На "Breathe" публиката направо откача, а с рускините зад мен ставаме почти интимни в опитите ми да предпазя две далеч по-крехки и деликатни български създания, разположени в Базов Лагер 2.

   Публиката яростно пее "Omen" и излиза извън контрол на следващия удар - "Poison". Максим вече е поседемдесетил любимото си "All My People (in Bulgaria)". Китаристът Роб Холидей се мята като делфин по сцената, а барабанистът Лео Крабтрий кърти. Кийт Флинт хвърля бутилки с вода в публиката.

   Мечтаният от Лиъм Хаулет хаос.

   Звукът на главната сцена вече е надминал и най-смелите ми очаквания. Светлинното шоу е умопомрачително. Отвсякъде мирише на коз. Амфетите не миришат. Всички са потни и полуголи, но също като амфетите не миришат. Или поне не се усеща.

   Представете си го като сцената в Матрицата Презареждане, в която екзалтираните люде танцуват в подземията на последния човешки град - Зион. Само че тук е на плажа.

   Следват "Thunder", "Warrior's Dance" и "Run with the Wolves" от новия албум, както и ,,Firestarter", на която Кийт Флинт крещи зловещо и прави движения, трудни за описване. Много екстравагантна версия на "Voodoo People", на която и тримата експериментират. Публиката също експериментира. Всеки с нещо различно.

   "Invaders Must Die", "Smack My Bitch Up"(по молба на Максим всички клякат и след това се изправят изведнъж) и съкратена версия на "Diesel Power" преди слизането от сцената.

   Адски шум от страна на публиката гарантира, че ще има бис. Той е по дълъг, отколкото очаквам. Включва цели три песни - "Take Me To The Hospital", любимото ми "Their Law", което лично за мен е върхът на първата фестивалната вечер, и за финал нещо и от първия албум на групата - познатото на абсолютно всички "Out Of Space" в подчертано танцувална версия. Като за последно.

   Лиъм Хаулет маха за ,,Чао" и си тръгва. Без излишни приказки. Сигурен съм, че до ден-два в личния му блог ще прочетем един от редките му комплименти за това, което той и групата му видяха на плажа в Бургас.

   Аз пък бързам за Джак-сцената, за да видя Бичето и антуража му. Прави впечатление, че много други хора правят същото.

   Пътьом си купувам ,,бира", което всъщност се оказва чаша, в която има 1/3 що-годе студена течност и 2/3 топла пяна.

   Втора греда в мача. Май няма да се пие през втория и третия ден...

   Прави впечатление тоталната липса на осветление между отделните сцени и в мрака можеш да настъпиш всичко и всеки. Ако се спънеш и паднеш само веднъж, то значи си виден еквилибрист. Ако изобщо не се спънеш по време на целия фестивал, обади се на 00447833909004598737 и спечели безплатна екскурзия до Марс. В безтегловност.

   Десетина минути преди 1 около Джак-сцената има впечатляващо количество хора. Прави впечатление, обаче, че повечето от тях са встрани, а не срещу нея. За всеки случай...

   Това, което излезе на сцената, може да бъде описано само от добър фотограф. Думите са слаби.

   За себе си знам само, че по средата на третата композиция концертът стана прекалено ценителски за мен и всичките ми сетива вече бяха изморени. Това наложи пренасочване към сцената ,,На Тъмно", където Q-Check ме изпратиха към Базов Лагер 1(там, където спя и е складирано уискито ми) с ведър кавър на "Folsom Prison Blues", който само ми напомни, че след няколко часа няма да мога се насладя на живо изпълнение на прекрасната версия на Everlast на същата песен.

   Нищо, чакаме UNKLE, а пък пътят към Базов Лагер 1 е гълъг и лепкав.

   И още нещо - внимавайте с климатиците, защото докато писах този текст, ,,изкихах" пакет и половина носни кърпички!

Текст: Краси Москов

Снимки: Ники Тодоров