Мисля, че за да можеш да възприемеш по най-добрия начин едно толкова мащабно събитие като двудневен рок-фестивал в Истанбул, трябва преди това да си се научил да възприемаш самия Истанбул. Това място е много специфично и хората, които го обитават също са такива. Истанбул си има свой собствен живот, нещата там се случват по неговите закони и правила. Ако си ,,нов" за него, можеш да очакваш само и единствено неочакваното.



     Първото нещо, което прави впечатление на непосещавалите величествената някогашна столица на Източната Римска империя, е размерът й. Градът е ОГРОМЕН! Второто нещо, което натрапчиво ти прави впечатление (това се случва обикновено на петата минута след като си слязъл от превозното средство, което те е отвело в Истанбул) е, че всеки се опитва да ти продаде нещо. Всъщност получаваш предложение да си закупиш всяка известна на паметта ти вещ, плюс няколко дузини напълно непознати такива. И още нещо - в Истанбул е скъпо. Съобразяването с гореописаните обстоятелства до голяма степен би могло да направи престоя в града предвидим. В противен случай те очаква поредица от изненади, някои от които неприятни.

    Отчитайки всичко споменато, се бях заредил с доста пари и време. С големи очаквания също, но те винаги са били такива, щом става въпрос за Истанбул и неговият концертен и следконцертен живот.




   
    Пистата ,,Istanbul Park", приютяваща фестивала, се намира на майка си у шалварите. Аз знаех само, че е в Азия. Стигането до нея само по себе си е истинско приключение. Връщането от там до цивилизацията (имам предвид хотела, баровете и ресторантите) представлява поредица от приключения.
Вече споменах за времевия толеранс, който хитро бях предвидил. Умно! В два от общо четирите ми трансфера до и от фестивала, шофьорите се изгубиха. Изгубиха и нас... Някъде из китната азиатска част на Турция.
Стана въпрос и за неоправдано високия ми бюджет. Най-голямото перо в него бе ,,Неочаквани разходи". Good job, Moskov! Стигането до пистата струва пари, но връщането вече струва доста пари. И това ти го съобщава Неволята в последния момент. Турците го пазят в тайна. Практически транспортните разходи възлизат на повече от 1/3 от цената на билета за целия фестивал. Ако пък ти се наложи да използваш и такси в определена част от маршрута ти (не говоря за целия маршрут, това би означавало немедлен банкрут), вече говорим за доста над 1/2 от въпросната цена. НО! Има едно голямо НО: според мен преди да склопи за сетен път очи, всеки човек трябва да преживее поне веднъж тази емоция - возене в такси по истанбулските улици. Уникално и неповторимо изживяване!



      

 ДЕН ПЪРВИ (не става дума за прекрасната едноименна песен на Щурците, иде реч за първият фестивален ден на Rock'n Coke '2009):

На входа на фестивала комшиите са взели змейови мерки за сигурност - минаваш през три пропускателни пункта, претърсен си щателно, багажът ти е прекаран през скенер, а самият ти през метален детектор.
Големият плюс - не се притесняваш от терористи, фанатици и какви да е психопати и техните хобита по време на фестивала.
Големият минус - много българи се надяваха да си внесат алкохол вътре. Тц, греда!

Още с влизането в района на фестивала ти прави впечатление организацията, която граничи със съвършенството. Влезеш ли вътре, ти наистина не се нуждаеш от нищо - там има всичко: много и разнообразна храна; много и сравнително разнообразни напитки (алкохолът е ужасно скъп, но и без друго при температура 35 градуса пиячката не е оферта); игри (в т.ч. миниигрище за футбол, кош за баскетбол, джаги, флипери, гондоли, люлки и т.н.); отделни малки сцени за непрофесионални музиканти; сцени за кавър-банди; сцени за караоке; огромни тенти с разнообразно съдържание и приложение; телефони; банкомати; бани и много тоалетни; уф... и много, ама много други екстри, които пропускам. Вода! Почти навсякъде има инсталации, които рапръскват вода, която да те разхлади в жегата. Пред сцената се действа по-мащабно - направо с маркучи се поливат най-прегрелите фенове. Wireless, естествено - навсякъде има безплатен Интернет.
Прес-центърът е перфектно устроен. Много любезни хора, които говорят и анлийски (Ура!) и ти съдействат за абсолютно всяко нещо. Има осигурени компютри за колегите, а освен това центърът разполага с много прохладно помещение, в което на акредитираните журналисти се предлага храна, вода и топли напитки. Чак такова съдействие нито съм очаквал, нито някога съм получавал. Поклон!

Сцените са две: ,,Coca Cola Zero Sahnesi" за по-неизвестните, основно местни банди и ,,Main Stage" за тежкарите. Аз стоях основно при тежкарите. М'чи как...



Първи свириха Aylin Aslim. Големи гъзари. За разлика от хемороидите, които също са такива, тези не позволяваха да бъдат снимани. Съобщиха ми, че били VIP. Няколко човека пред сцената пяха с тях.



В 15:20 на главната сцена се появи първата от по-известните групи - Howling Bells от Австралия. Певицата им - Juanita Stein - наистина е една забележителна дама с прекрасен глас и магнетично излъчване.



Много сработени, постоянно контактуващи с публиката и много позитивни. В петдесетминутния си сет австралийците свириха песни и от двата си албума с логичен превес на дебютния, който е значително по-популярен и успешен. Истинско удоволствие!





След квартета от Сидни на сцената се появи втората местна бригада - Emre Aydin. Рок с цигулки. Пускаха и части от видеоклиповете си на двете големи видеостени. Нелоша група, която си заслужи аплодисментите от турската публика.





В 18:00 на сцената с трясък се появи Juliette Lewis и нейната група. Публиката, която вече чувствително се беше увеличила, я посрещна с неистови овации. Тази жена и на живо е толкова ненормална, колкото изглежда във филмите си! Онзи налудничав поглед и онези движения... За съжаление в музикално отношение не е на толкова високо ниво, на каквото е като актриса, но при всички положения музиката й е доста зареждаща. Има нещо пънкарско в нея.

Песните на групата са ми непознати, признавам си. Все пак Juliette ни осведомяваше, че свирят и нови песни, които ще се появят в продуцирания от Omar Rodriguez-Lopez "Terra Incognita". Любимката от "Natural Born Killers" беше толкова атрактивна на сцената(в края остана само по сутиен...), че почти не обърнах внимание на другите в групата. Тя представи чернокожия си барабанист като ,,човекът на деня", обърна внимание и на красивата си баскитаристка от азиатски произход (ах, мръснице...), както и на двамата си европеидни китаристи.

След това ,,представяне" попита тълпата дали знае името й. Има си хас, помислих си...
Очарователна. О-Ч-А-Р-О-В-А-Т-Е-Л-Н-А!





Малко след като Juliette се прибра аз бях уведомен от едно леко подскачане на сърдечния ми мускул, че ми остава по-малко от половин час до сбъдването на една мечта. Jane's Addiction на живо, пич!


Бих могъл много да изпиша, но сега осъзнавам, че това си беше една лична емоция, която нито с думи, нито с букви (дори с универсалното ,,аааааррррггггххх") може да се предаде на някой друг.


Снимките ще обяснят сравнително задоволително ситуацията. Поне са доста. Предварително ни бяха казали, че можем да снимаме само по време на първите три песни. И докато на първите две бях зает основно със съзерцаване и по-малко със снимане, то още с първите акорди на третата (Three Days) си казах ,,Ебаси, тази е десет минути, ще се нащракам на воля".


На живо Perry не пее чак толкова добре, колкото в студиото, но това YouTube ми го беше споделил преди доста време. Но е такъв артист...

Червено трико, черни кожени ботуши, черна шапка с пера и най-заразителната усмивка. На един метър пред мен. Това беше най-артистичният концерт. Най-артистичният фронтмен. Изрод!


Останалите от групата са перфектни във всяко отношение. Dave Navaro е като полубог. Още след първата песен награби една турска журналистка и провери с език дали има кариеси. А как свири... Три бели китари, с които ми откачи главата.


Stephen Perkins категорично е един от най-добрите барабанисти, които съм гледал на живо. Истинска наслада. Ритмичен, разнообразен, експлозивен. Чак дразнещо перфектен.
Eric Avery сякаш си беше в негов собствен свят. Вглъбен и невъзмутим. Ужасно добър басист.
Сетът на Jane's беше скандално кратък и включваше само песни от периода с Eric. "Mountain Song" на живо, а!
Завършиха с акустично изпълнение на "Jane Says".


Кофти публика, между другото. Повечето от турските фенове бяха като на театър. Шум вдигаха основно българи и други чужденци, които се бяха наместили по-напред. Запознах се с двама от родният на Jane's L.A. Питах ги какво правят в Азия, а те ми казаха, че не пропускат концерт на групата. Явно заможни ентусиасти, на които завиждам.



Duman излязоха в 20:50, когато вече беше тъмничко, а за първите им песни почти нямаше светлина на сцената и затова не мога да се похваля с хубави снимки. Затова пък взех такива от официалния фотограф на фестивала.
Самата музика на Duman предполага липса на светлина или оскъдна такава. Много е мрачна и силно емоционална. Повечето от вас ги знаят - най-малкото сте ги гледали/слушали в ,,Музиката на Истанбул"(ако случайно сте пропуснали този филм, моля ви, наваксайте!). Това беше единствената турска група на главната сцена, която звучи не-турски. Въпреки това, а може би и именно затова те събраха всички турци пред сцената. Няма да е пресилено ако кажа, че на Duman имаше повече хора отколкото на NIN. Всички турци знаят текстовете на всяка тяхна песен и беше много впечатляващо как десетки хиляди фенове пеят заедно с групата. Вкючително и на кавъра на Billy Jean. Преди две години пак в Истанбул изпуснах да ги гледам, но този път им се насладих. Големи!





Докато пиша това съм си пуснал Nine Inch Nails. Студийните версии на песните им със сигурност са колосални, но на живо... На живо NIN ти причиняват нещо като масивен оргазъм, който трае час и половина и който на моменти само за малко те пуска, за да можеш след това да го почувстваш наново. ,,Паузите" имат имена ("Piggy", "The Fragile", "Hurt") и са равномерно разпределени.


Ето го и цялото съдържание:
1.    Somewhat Damaged
2.    Terrible Lie
3.    1,000,000
4.    Discipline
5.    March of the Pigs
6.    Piggy
7.    The Becoming
8.    Burn
9.    Gave Up
10.    The Fragile
11.    The Way Out Is Through
12.    Wish
13.    Survivalism
14.    Suck (Pigface cover)
15.    The Day The World Went Away
16.    Hurt
17.    The Hand That Feeds
18.    Head Like A Hole
БУМ!
Иска ти се да гледаш само Trent, но останалите също са толкова впечатляващи, че мислено упрекваш Създателя за липсата на повече очи на главата ти. Особено Robin Fink. Този е такъв изрод...

Китаристът, заместил Slash в GNR. Robin свиреше като човек, който знае, че и преди него много хора са свирили на китара, но той е усвоил нещо, което те не са, и държи да го покаже на всички. На шест електрически китари и една акустична. Той не е виртуоз (макар че слушайки Chinese Democracy сам влизам в спор с това), но изважда от китарите си звуци, които те карат да се изправиш на нокти. Виртуозите се тачеха в края на миналия век. Robin е машина. Затова толкова добре пасва в тази група. Там всички са машини и не свирят само на един инструмент. С изключение на басиста MJM (Beck, Tori Amos, Air, Garbage, Goldfrapp и много други), всички на сцената свиреха на основния си инструмент И на синтезатори. Крайно време е да спомена и Ilan Rubin. Настоящият тур-барабанист на NIN преди няколко дни стана на 21г. Естествено, никога не съм се съмнявал, че Trent може да вземе посредствен музикант в групата, но този е... ебаси! Представете си урагана Катрина на малък комплект барабани. Ако се опиташ да му следиш движенията рискуваш да се парализираш на млади години.
Trent е обидно да се обсъжда. По-добре да се гледат снимки.

За съжаление NIN и The Prodigy допускаха само официалния фотограф на фестивала, но за щастие той сподели част от снимките си с мен.
Забравих да кажа, че звукът беше перфектен. Той беше такъв през целия фестивал, но по време на сета на NIN надмина всички очаквания.
Публиката не беше на ниво и по време на този концерт. Имам предвид, че  хората, които бяха на фестивала, като цяло се радваха и аплодираха групите (особено местните), но си мисля, че имаше някои моменти, които заслужаваха по-силна емоция. Изобщо останах с впечатлението, че съседите са преситени от подобни концерти и пет пари не дават, че това може да е един последните концерти на NIN.
The Prodigy бяха най-логичният край на един страхотен фестивален ден. Публиката в Турция ги боготвори и има защо. Liam Howlett и останалите (които май станаха по-популярни от него) направиха шоу, което накара десетки хиляди фенове да скачат като обезумели. За разлика от преди две години, когато успях да ги гледам в Сърбия, сега The Prodigy бяха много по-разнообразни и разчупени главно заради това, че Maxim и Keith Flint импровизираха върху песните и ги караха да звучат различно. Дявоски крясъци насичаха парчетата и поне мен ме караха да се притеснявам сериозно за душевното здраве на двамата.
За съжаление силите не ми стигнаха до края на сета на The Prodigy, но все пак успях да се израдвам на голяма част от концерта им, съставен от много песни от новия албум(на най-горния монитор на Liam пишеше "Take Me To The Hospital") плюс любимите ми "Breathe", "Poison", "Their Law" и т. н.
Само си спомням, че на излизане от фестивала в главата ми кънтеше "I've got a poison/ I've got a remedy..." и виждах изродските физиономии на онези две откачалки.
Take me to the ho(spital)tel.