„...По разбитите улички гордо отекват стъпките на хиляди метъл фенове. По-голямата част от местното население на Града на Греха се е скрило в общежитията и закусвалните и очаква всеки момент бурята да се разрази. Хладилниците за бира в близките магазини са отдавна изпразнени и вътрешността им се белее самотно. Измамната тишина постепенно прелива в познати скандирания, докато черната вълна заплашително се насочва към Зимния дворец на спорта...

За повечето от нас е необичайно хеви метъл концерт от този калибър да започва преди Сънчо, но различните канали за информиране на населението бързо разпространиха мълвата за ранния старт и още към 19:30 ситуацията можеше да се опише като „една пълна зала и стотици празни чаши“.

Възродените Anthrax се появиха на сцената във видимо добро настроение и нетърпеливи да докажат на българската публика, че след участието им на култовото шоу на „Голямата четворка” през 2010-та пътят им продължава само напред и нагоре. И действително, парчета като Breathing Lightning и Evil Twin от новия албум For All Kings не натежаха дори на олдскул феновете, които бяха дошли да си чуят класиките от Among The Living и Spreading The Disease.

Дали вливането на свежа кръв в лицето на китариста Jonathan Donais (Shadows Fall) е успяло да подмлади с десетина години и останалите музиканти, ще стане ясно след още някое друго издание, но не можем да отречем, че прехвърлилият петдесетте Joey Belladonna показа завидна форма с подскоците и спринтовете си по сцената. Константата в групата Scott Ian не пропусна да се пошегува, че присъстващите имат редкия шанс да видят „Средната двойка“ четири години след „Голямата четворка“.

Финалът на сета бе поставен с безсмъртната Indians, на която Belladonna успя и да разпее публиката в хипнотичния ритъм на музиката на червенокожите. Бисове нямаше – и правилно, защото преди Slayer да излязат на арената е абсолютно необходимо да притежаваш енергия в запас. Необходимо ли е да обясняваме защо?

...Пред бирите се вие опашка, пред тоалетните се вие опашка, така че избираме да се отдадем на никотиновата си зависимост и да побистрим вечни метъл теми на свеж въздух. Лекият шок настъпва, когато осъзнаваме, че най-тежката банда в историята на практика ще излезе по светло. Прокрадват се слухове, че гостите трябва да отпътуват възможно най-рано към следващата си дестинация, и в интерес на истината можем да ги разберем – не е лесно да водиш номадски начин на живот, при това повече от три десетилетия. Идва ред и на вечният въпрос – дали Slayer продължават да бъдат Slayer без Jeff Hanneman (R.I.P.) и Dave Lombardo?

Хей, това наистина ли са AC/DC? Какво по...

Неусетно Thunderstruck замря и целият Зимен дворец изригна. Четиримата титани заеха местата си и удариха право в лицето с Repentless от едноимения си нов запис. Tom Araya не пя – той изстрелваше безмилостно дума след дума строфите от химна на своя собствен живот: „No looking back, no regrets, no apologies/What you get is what you see!“. Който е гледал преди Slayer със сигурност е бил наясно, че американците не правят паузи, за да представят песните си. Но незапознатите или случайно озовалите се в залата вероятно са се надявали поне на капка милост от страна на главорезите. Милост обаче нямаше. Имаше Die By The Sword и няколко завихрени мошпита в рамките на зоната за правостоящи.

Да, това са Slayer. Бакенбардите на Gary Holt не компенсираха липсващата фигура на големия Jeff, но духът му витаеше наоколо чрез химни като Mandatory Suicide и War Ensemble, които четворката не пропусна да изпълни.Paul Bostaph естествено стоеше в сянка, но тупаниците които раздаваше върху режещите рифове на Disciple подействаха отрезвяващо дори на хората с градус в кръвта, включително и онези, които желаеха Dave Lombardo на негово място.

„Godhatesusall!God hates us all!”

Все пак момента на затишие настъпи. Лъчите светлина се концентрираха върху Tom, чиято разляла се усмивка можеше да разтопи дори айсберг. „Щастливи ли сте?“, попита Araya и ревът на близо 4 000 гърла отговори на въпроса му. Обезобразеното лице на Спасителя просветна зад гърба му и Hate Worldwide помете множеството. Като че ли Хаосът се бе вселил в пръстите на Kerry King, докато китарата-стрела в ръцете му пищеше с истински човешки глас. Няма и какво друго да се случи на издържали теста на времето екстремни класики като Hell Awaits и Seasons In The Abyss.

Около 22 часа Tom Araya обяви „баладата“ на вечерта – Death Skin Mask, вдъхновена както от деянията на серийния убиец Ед Гийн, така и от любовта към музиката. Рефренът бе подет от всички присъстващи и смея да се обзаложа, че ако някой от посетителите на близките поп-фолк заведения се беше заслушал в текста, щеше да сънува кошмари седмици наред. Ако изобщо го хване сън, хо-хо!

Изведнъж гръмотевичен тътен отекна в залата. После още веднъж. И още веднъж. Червените прожектори окъпаха сцената. „Това е Raining Blood!“, извика някой, и светът се потопи в кръв... А битката в сърцето на залата стана по-ожесточена от всякога – облени в пот тела с учестено дишане се блъскаха едно в друго, подготвяйки се за финалната касапница. Сигурен съм, че сте я чували някъде. Нарича се Angel Of Death...

Сбогуването трая едва няколко минути, но споменът от поредното гостуване на титаните (както и шумът в ушите) ще отеква още дълго. Докато се завърнат отново в България, за да пожънат още души. Ние с готовност отдаваме своите, а вие?"

Eдин репортаж на Антон Андонов

Снимки: Димитър Алексов