... историческият концерт през погледа на Краси Москов. снимки: Радост Димитрова - За къде са автобусите - питам рано сутринта група хора до ,,Александър Невски".
- За концерта на Клептън - ми отговаря една дама малко над т. нар. ,,средна възраст".
Решавам, че няма смисъл да й обяснявам, че става въпрос за концерт на Клептън/Уинууд, което е по-скоро Blind Faith, отколкото Клептън. Поне разбирам, че съм на правилното място. Малко след това започвам да фиксирам и познати физиономии. Всичко се подрежда. Липсва само Елена Розберг и със съжаление разбирам, че по обективни причини тя ще трябва да остане в България.
Двата автобуса на Eventim BG тръгват без драми и истерия почти в уречения час, което е добра поличба. Или поне си въобразявам, че е така. Хората, които се качват в автобусите, са изключително разнообразни - от 20 до 60+ годишни. Има и един с фланелка Blind Faith. Фен!
Още преди да сме напуснали града, който ,,расте, но не старее", един агент от първата седалка изважда няколко DVD-та и прави кратка анкета за да разбере кое от тях предпочитаме. Избираме си "Crossroads Festival '2004"(оня, дето и John Mayer...). Същият агент изважда и бутилка 14-годишен шотландски Single Malt, енергийни напитки, чашки(?!) и след това се представя - ,,Аз съм Павката". Хвала, Павка!
Още една добра поличба, Москов! В другия автобус са гледали ,,романтични филми", слушали са 7 часа сръбско(разумеш?) и са пили вода...
На митницата всичко минава бързо и лесно, като дори сръбският митничар разпознава Клептън на телевизионния екран и прави неуспешен опит за шега. Пред автобуса пък някакъв негов колега получава плик с домати от зле облечен тип. Явно и в този браш има криза. Домати...
Пътуването до Белград е приятно. Въпреки жегата навън, в автобуса те мпературата е поносима. Павката пак се включва - този път с информация за столицата на Сърбия. Разбираме в кои кафани(кръчми) не трябва да ходим и разни други (без)полезни факти. Стотина километра преди Белград правим почивка, по време на която дегустирам една от местните бири. Избирам си Лав(лъв с правописна грешка) защото малко преди това сме изпреварили един камион, превозващ същата бира и съм успял да прочета умопомрачителния слоган ,,Или йе си ЛАВ, или не си". Самата бира не е нищо особено...
Паркираме пред Белградска Арена цели седем часа преди Концерта, което предполага доста продължителна разходка и задоволителна дегустация на голяма част от популярните сръбски храни и напитки. За начало си хващаме такси, което ни одрусва с почти 20000 динара, което е около 40 лева. Ово е стандарт!
Разхождайки се из пешеходната улица в централната част на града, завистливо оглеждаме плакатите за други предстоящи концерти - Massive Attack, Skunk Anansie, Jeff Beck и прочее. Още по-завистливо отбелязваме, че Белград е поне 100 пъти по-красив, по-чист и по-подреден от София, въпреки, че е столица на държава, която за последните 20 години е участвала в половин дузина военни конфликта.
Стигаме и до чудесния парк на Кале Мегдан, където точно над мястото, на което се сливат реките Дунав и Сава, си намираме хубава сянка, пейки и група българи, с които ,,въртим едни бири". След напоителния разговор в парка решаваме, че е време за хапване и за по-сериозни напитки и за целта тръгваме да търсим кафан.
От раз попадаме в един от тези, в които според Павката не е препоръчително да се ходи. Поне крушовата беше страхотна...
Още разходка, кафе, бла-бла и час и петнайсет минути преди началото на концерта пак сме пред Белградска Арена. Там вече ясно си личи, че предстои разпродаден концерт. Навсякъде е пълно с хора, а някои от тях си търсят отчаяно билети на черно. Самата зала предизвиква нещо много по-силно от завист. Поне у мен. Ужасно красиво и отлично уредено съоръжение! На входовете почти не се чака, въпреки, че всеки е щателно проверен и се преминава през метален детектор. Вътре в самата зала и в предверието й е ужасно просторно, чисто и много добре проветрено. От климатиците в залата чак ми става студено при температура на въздуха отвън над 30 градуса.
Четвърт час преди девет вечерта залата е все още празна, а аз заставам близо до сцената и я оглеждам със страхопочитание. Не бих я нарекъл огромна, но все пак е доста голяма. Като форма представлява част от цилиндър, задната част на който е съставена от правоъгълни монитори(които, когато не са части от голяма видеостена, светят в червено, зелено, синьо и виолетово), дантелени завеси и различни по форма прожектори. От двете страни на сцената има две отделни видеостени.
В следващите двайсетина минути се тества осветлението и инструментите, а залата рязко се изпълва до почти максималния й капацитет. Малко пред мен и на метри от сцената се развява българско знаме.
Големият момент настъпва в 21:10 сръбско време. Ерик Клептън и Стив Уинууд излизат първи, другите са малко зад тях.
Нали се сещате за онзи приятен трепет в секундите, преди да започне концерт, който си чакал дълго? Нещо такова... Знам, че след секунди ще ми бъде разказана историята на музиката от първо лице множествено число.
Няколко думи за музикантите, които излязоха с Клептън и Уинууд:
Басист е чернокожият Willie Weeks. На външност изглежда като орк, който е паднал в казан с нефт. С удължено лице, остър нос и много зъби - предимно предни и горни. Прилича на звяр. И свири като звяр. Лека Интернет справка за него:
,,Weeks has worked in the studio and/or toured with artists as varied as Gregg Allman, David Bowie, Clarence "Gatemouth" Brown, Jimmy Buffett, Kevin Chalfant, Eric Clapton, Hank Crawford, Robert Cray, Aretha Franklin, Vince Gill, George Harrison, Billy Joel, Wynonna Judd, B.B. King, Lyle Lovett, Michael McDonald, Don McLean, John Mayer, Bette Midler, Randy Newman, Pino Palladino, John Scofield, Carly Simon, Rod Stewart, The Rolling Stones, James Taylor, Richard and Linda Thompson, Joe Walsh, Bobby Womack, Stevie Wonder, Ronnie Wood, and Eikichi Yazawa."
Без коментар...
На клавишните е Chris Stainton. Достолепен и адски уверен в себе си, Chris е една от големите звезди на сцената. За него знам, че е заедно с Клептън от началото на 80-те и свири в много от албумите му, но ,,справката" показа още по-впечатляващи факти:
Joe Cocker, Leon Russell, The Grease Band, Spooky Tooth, Boxer, The Who(става дума за Quadrophenia и Tommy!!!), Jim Capaldi, Ian Hunter, Elkie Brooks, Bryn Haworth, Maddy Prior, Roger Waters, B.B. King, Jimmy Smith , Dave Gilmore, The Alarm, Bryan Ferry.
Барабанист е самият Steve Gadd!
Има и две бек-вокалистки. И двете имат възхитителни гласове, наднормено тегло и тъмна кожа - едната е с цвят на натурален шоколад, а другата с цвят на фин млечен.
Двете големи звезди на вечерта са облечени скромно, по дънки и с ризки - Клептън е с черна ризка с къс ръкав, а Уинууд с карирана риза с дълъг ръкав. Двамата са в отлично настроение и много приятелски настроени към публиката, която ги посреща с бурни аплодисменти. Двамата взимат по един Фендер - този на Клептън е розово-бял, а на Уинууд е черно-бял. И всичко започва...
Много от хората в залата все още си мислят, че са на концерт на Клептън...
Аз съм прегледал сетлистовете от повечето им концерти през тази година и знам горе-долу какво да очаквам. Началото е със задължителният opener на концертите им - ,,Had to Cry Today" - първото парче от единствения албум на Blind Faith. Аз вече съм в нещо като транс - Стив Уинууд и Ерик Клептън са на десетина метра от мен и свирят! Ясно е, че да слушаш студийни записи на Клептън е страхотно, но на живо, точно пред теб... трудно е да се опише!
Гласът на Стив Уинууд сякаш е запечатан от нещо, което не може да бъде докоснато от времето. Толкова дълбок, толкова успокояващ, сякаш ти рисува картини от други светове. И с тази заразителна усмивка...
Следват две песни на JJ Cale - ,,Low Down" и ,,After Midnight", за която Стив Уинууд сяда на клавишните, а водещите вокали са на Клептън.
Като казах клавишни, трябва да уточня, че за Стив имаше две пиана и един хамънд-орган, на които той изсвири някакви неща, от които можеш да се надрусаш без да употребяваш разни вещества, заради които Цветан Цветанов би ти размахал пръст и би ти пратил нинджи. Истинско вълшебство!
Четвъртата песен също е от албума на Blind Faith - "Presence of the Lord", на която и двамата пеят. Следва великолепният инструментал ,,Glad" - до момента най-доброто инструментално изпълнение от страна на двамата. Клептън все още е с розовия Фендер, а Уинууд все още е на клавишните. Следва кавър-версията на ,,Well, Alright" на Buddy Holly, също включена в албума на Blind Faith. Още един кавър - ,,It's Too Bad" - две песни от соловата кариера на Стив, адаптацията на ,,Key To The Highway" и една от кулминациите на вечерта - ,,Crossroads" на Robert Johnson, но в легендарната версия на Cream. Ерик Клептън пее, а ние присъстваме на живо изпълнение на едно от най-великите китарни сола в историята.
Някъде по това време пред мен един сърбин невъзмутимо вади джойнт и го пали в залата, в която дори цигарите са забранени. Миризмата на дима ме кара да си мисля, че може би го е вкарал скрит в задника си.
Време и за едно от най-великите вокални изпълнения - Стив Уинууд пее ,,Georgia On My Mind" със затворени очи на пианото си. Спокойно можеш да полетиш докато го слушаш...
Докато преобладаващо сръбската публика аплодира изпълнението на "Georgia", Ерик Клептън сменя електрическата китара с акустична, сяда и дава начало на unplugged-сет с ,,Driftin". За следващата песен - ,,How Long" - и Стив взима акустична китара и всички сядат. Третата акустична песен е големият хит на Клептън - ,,Layla", който идва като по поръчка за публиката, която започва да пее(най-накрая песен, която всеки знае) и пали всевъзможни светлини(макар, че на входа претърсват за запалки, някои са успели да финтират охраната). За последната акустична песен от вечерта Клептън и Уинууд сменат китарите с други. Самата песен е големият хит на Blind Faith "Can't Find My Way Home", която беше номинирана за грами преди няколко месеца. Аз си пея, все едно съм си сам вкъщи и не мога да спра да се усмихвам. Толкова много харесвам тази песен, че... А никога не съм си представял, че някога ще я слушам на живо.
Щрак! Излез от хипнозата!
Ерик Клептън взима Фендер в цвят ,,бордо", Стив Уинууд пак сяда на пианото и започва първият огромен хит в блестящата му кариера - ,,Gimme Some Lovin'" на Spencer Davis Group. Когато я пее за пръв път през 1966-а, Стив още не е навършил 18. Сега, 44 години по-късно, той я пее все така вдъхновяващо. Ако си затвориш очите, няма да ти се вярва, че това се пее от човек с бял цвят на кожата.
Следва умопомрачителна версия на "Voodoo Child" - тази, 15-минутната. Самият Стив Уинууд свири на орган в студийната версия на парчето от "Electric Ladyland", а аз си мисля, че ако някой на този свят има право да свири песните на Jimi, то това е именно Ерик Клептън. През всичките 15 минути на песента на мониторите над сцената има едно огромно око, което психеделично се върти в орбитата си. Лудница...
В края на основната част от концерта и двамата взимат розово-бели Фендери и започват още една песен на JJ Cale - ,,Cocaine". Публиката пощурява, а на сцената става страшно - в над 7-минутна версия на песента първото соло е на Клептън, второто е на Уинууд, а за финал следва убийствено клавирно соло на Chris Stainton, което окончателно разрушава всичко, което до този момент е останало здраво в мен.
Елегантен поклон и излизане.
Надявам се на повече от една песен на бис, но когато чувам първите акорди на ,,Dear Mr. Fantasy" ми става ясно, че това ще е единствената песен, която предстои да чуем до края на концерта. Песента на Traffic е една от най-чаканите от мен и затова, игнорирайки факта, че тази вечер ще минем без ,,Little Wing", ,,Double Trouble" и ,,Pearly Queen", й се отдавам напълно. Със затворени очи.
След това някакси съм се прибрал в София.
Сетлист:
01. Had to Cry Today
02. Low Down
03. After Midnight
04. Presence of the Lord
05. Glad
06. Well Alright
07. It's Too Bad
08. While You See A Chance
09. Key To The Highway
10. Midland Maniac
11. Crossroads
12. Georgia On My Mind
Акустичен сет:
13. Driftin'
14. How Long
15. Layla
16. Can't Find My Way Home
17. Gimme Some Lovin'
18. Voodoo Child
19. Cocaine
Бис:
20. Dear Mr. Fantasy
