Репортаж за концерта на Suede в Букурещ от Ана Гецова Отново е събота, отново сме в Букурещ, и отново имаме среща с Брет Андерсън. И все пак е различно. Няма го чувството на объркване от преди четири години заради факта, че той подгрява Muse. Вълнението обаче пак е с нас - че всичко това наистина се случва, че ще видим, че ще слушаме на живо Suede - групата, която според музикалните познавачи положи началото на britpop-а, постмодернистичната революция на британската музика от деветдесетте. Но не заради тези надути определения са дошли десетките българи тук - на Arenele Romane. Не заради тях съм тук и аз. Причината е една и е проста - любов.
Подгряваща група са румънците The Mono Jacks, които изглежда са добре познати и обичани от сънародниците си. По децибелите на тийнейджърските алтове и фалцети усещаме кои са хитовете на групата. Ние не ги знаем, но пък признавам, че 45 минутният им сет е доста адекватна подготовка за главната причина да сме тук.
Следват още 45 минути чакане, активно огласяно от български фенове (отново сме окупирали предните редове), и тъкмо когато напрегнатото очакване сякаш става твърде непоносимо, групата излиза на сцената - каменноликият и невъзмутим Neil Codling, дългунестият Mat Osman на баса със смешноватото си танцово поклащане, Simon Gilbert зад барабаните с вид на пънкар в оставка, и леко понапълнелият вече Richard Oakes, заменил преди години оригиналния китарист на Suede Bernard Butler. С появата си на сцената обаче Брет Андерсън попива всички погледи; вниманието на всеки един човек в публиката е парченце течен метал, устремено към тъничкия магнит на сцената, облечен във вталена черна риза и тесни черни панталони. Изведнъж става изключително трудно да забележиш нещо друго или пък някого другиго встрани - дивата харизма на кльощавия андрогинен лондончанин изпълва цялото пространство на арената. Всички очи са вперени в него, а той мята перчем и още с първите редове на This Hollywood Life разбирам, че високите ми очаквания - в най-лошият случай - ще се оправдаят и цялата емоция, която през годините ме е свързала с музиката на Suede, буквално ме засмуква...
Сетлист ,,като за greatest hits" - така някой доста точно беше описал концерта в нета. Докато на Острова, където Suede наистина имат култов статут (не случайно едноименният aлбум става най-бързо продаващият се дебют за времето си), и където в три поредни вечери те изпълняваха всеки един от първите си албуми, румънската публика, подобно на другите страни, където свирят за пръв път, получава по-енергични и почти изцяло най-разпознаваемите песни на групата (не, нямаше Stay Together и She's In Fashion). За мое съжаление бандата напълно е пренебрегнала лебедовия A New Morning (2002), зa сметка на първите два албума, смятани от много критици за класически и репрезентативни за творчеството им, и най-вече на Coming Up (1996), от който получаваме цели шест парчета.
От там е и една от първите песни, която буквално изритва публиката нагоре - Suede-манифестът Trash - химнът на отчуждените млади хора от предградията в търсене на себе си и своето място в света; химнът на маргинализираните тийнейджъри, на съзряващото през 80-те и 90-те поколение Х - поредното изгубено поколение. Може би Trash доста точно изразява онова, което свързва нас, публиката, със самата банда - някакво споделено чувство за общност, насред зацапани идеали... But we're trash, you and me/ We're the litter on the breeze...
Докато давам воля на гласа си, забелязвам, че фрустрацията в думите от текста се е пренесла върху жестовете на Брет, който изглежда, освен със статуквото, се бори и с монитори и тонрежисьори... Но го прави елегантно и някак между другото, без това по никакъв начин да пречи на изпълението му. Сексапилният Андерсън винаги е бил самото олицетворение на думата ,,брит" за мен - фин и див, небрежен и елегантен, интимно дистанциран и разсеяно съсредоточен, очарователна съвкупност от противоположности. Затова едва ли някой се учудва, че той не говори, контактът с публиката се осъществява на друго ниво. Любов, страст, болка, страдание, отчужденост и самота, и пак любов - облечени в музика - ето какво ни е събрало в тази прекрасна лятна вечер. С шаманската вещина на истински фронтмен Брет ни дирижира във всеки един момент, увлечени от неговата енергия, като хипнотизирани го следваме в този толкова дълго чакан ритуал. Но колкото и да врим и кипим в ентусиазма си, никой не е и на половина така вдаден в този транс, колкото него.
Динамиката на концерта е смазваща - буквално секунди делят песните една от друга. Още неутихнали, аплодисментите след отзвучаващото парче преливат във възторжени възгласи при първите акорди на следващото. След емблематичната Animal Nitrate (чието скандално изпълнение на наградите BRIT 93-та ознаменува началото на голямата промяна в британската музика, донесла на света групи като Blur, Pulp и Oasis) следва We Are The Pigs от един от най-обичаните от феновете албуми - Dog Man Star (1994). Време е да си поемем дъх с по-лиричната By The Sea... С нея идва и поредното потвърждение, че гласът на Брет не е изгубил силата на въздействието си - напротив. Но това не означава, че не се е променил. 43-годишният мъж е оставил зад себе си фалцета от началото на деветдесетте. Зрелият вече Андерсън прекрасно владее всяка извивка на гласа си, който ме накара да се влюбя в групата преди години. Тялото му обаче се носи и се мята, гърчи се и се приплъзва, изпълнявайки същия страстен и искрен танц, който помня от нелегалните излъчвания на MTV по местната кабеларка в средата на 90-те. Особено щом се гмурваме отново в чистата енергия на Killing Of A Flash Boy и Can't Get Enough от недооценения според мен (а и според самия Андерсън) Head Music (1999). От същия албум е и следващато парче. Очевидно вълнението ми е твърде голямо - объркани мисли, граничещи с безумство, напират в главата ми... Нима Брет знае колко много обичам Everything Will Flow? Затова ли идва точно пред мен? За да ми я изпее?... Дали е усетил как преди четири години едва сдържах сълзите си на същата тази песен? Още неопомнила се от изживяването, - без пукнатини от тишина - бандата подхваща друга любимост от дебютния си албум - So Young.
Мисля си как неизбежно и този концерт е пътуване във времето (с респект регистрирам румънски фен на трийсет и отгоре, с избеляла тениска на Suede от Dog Man Star турнето през 1995), но чувството за нещо безвъзвратно изгубено го няма. Странно. Ако и голяма част от присъстващите да са съзрели с техните тъжни и красиви мелодии, ако и да са намирали себе си в странните текстове за алиенация и раздяла, не просто сантиментът и носталгията са ни събрали тук и сега - най-малкото поне половината от хората на Arenele Romane са на по двайсетина годишни. А и Suede никак не изглеждат като чичковци на средна възраст, решили да поизтупат прахта от велура и да си спомнят блясъка на отминалите славни времена. Макар и да изпълняват песни, писани преди 15 години, макар и докоснати от изминалото време, те са по-живи от всякога...
Може би най-емоционалният момент идва с The Wild Ones, песен, изключително специална и за самия Брет Андерсън; песен, за която той твърди, че представлява самата есенция на всичко, което е правил в живота си на творящ човек досега; песен, достойна да коронова цялата му кариера - епиграф и епитаф едновременно...
Застанал на метър от нас, лицето му за миг казва повече от всички написани дотук думи. Странната му, леко смутена, но и много топла усмивка ни облизва и се разлива по лицата ни (не е ли тя там още от момента, в който светлините угаснаха?!) Погледът му опитва да ни достигне през ослепителните прожекторни снопове, погледът му... Се спира върху мен! Тълпата, която подема думите, но не може да заглуши прекрасния емоционален глас на Андерсън, остава някъде далеч встрани...
Бисът идва със Saturday Night (някъде дълбоко през съзнанието ми проблясва мисълта, че точно тази песен беше закриваща за сета на Андерсън и през онази съботна вечер преди четири години), която той изпява, изправен върху загражденията, сред ръцете на феновете. Очите ни са едновременно благодарни, възхитени и хищни, десетките протегнати ръце се опитват да го задържат още малко при нас... Oh whatever makes her happy on a Saturday night...
Първите капки дъжд идват с последните акорди на песента. Поклон, извинителна гримаса, усмивка, ръка на сърцето.
He's gone.
И в този момент, докато групата се стопява в мрака на сцената, идва пороят... You pour all the love that you keep inside/ Into a song... След секунди сме абсолютно мокри. Пренебрегвайки първия импулс да се скрием някъде решаваме просто да уловим мига. След такъв концерт, последното, което искаш, е да се събудиш в ординарността. Преди да ни е завладяло чувството за празнота, преди магията да е отминала, решаваме да й се насладим докрай. Не, дъждът не може да я отмие. Така си и оставаме пред сцената, смълчани, с блеснали очи, омагьосани...
снимки: Надя Михова
