Екзит 2014 - фестивалът, който застрашава шийните ви прешлени – приключи. Поне частта в Нови Сад. Без никакви претенции за изчерпателност (и за обективност) ще изложа накратко някои от впечатленията си.

Петнайстото издание беше натоварено с отговорността да защити репутацията на „най-добър голям музикален фестивал в Европа“, а дали заради тази „титла“ (присъдена на европейските фестивални награди), дали заради line-up-а, посетителите на фестивала бяха дори повече от обичайното (доколкото мога да преценя на око).

Организаторите бяха решили да осигурят за всекиго по нещо - Деймън Олбърн, Suede, Stromae, Rudimental, разтърсващите 2Cellos и още много други (сериозна Dance част, от която нищо не разбирам, обичайното латино и други).

Нови Сад по време на Екзит е място, на което те достигат определени философски откровения. Като това, че преходната красота е непреходна.

Току що си завършил едно дълго обръщане след резултата от някаква тайно провеждана евгеника, довела до изключителна комбинация от хромозоми, а радарите ти вече са съсечени от друго невероятно същество (често и няколко накуп). Идва ти да възкликнеш – „Ама как ви правят такива?!“

Имаше дъжд, имаше кал, малко жега…и пак дъжд. Това не стресна десетките хиляди фенове на хедлайнерите, но вероятно разочарова „по-малките“ групи, които (по време на дъжда) трябваше да свирят пред няколко свои приятели.

Групите и изпълнителите за мен бяха твърде еклектични. Част от хората одобряват, но това създава неприятно чувство у други (като мен), вероятно по-възрастни, които не искат след хубав концерт да попаднат на стадо киборги, които циклят на това, което в някои части на България е наречено (вероятно сполучливо) „тупци-лупци”.

Деймън Олбърн беше основната причина да посетя тазгодишното издание на фестивала. Музиката от „Everyday Robots“ не „вдигна“ публиката (за разлика от „Clint Eastwood” на Gorillaz). Тези, които не бяха особено запалени от първия соло албум на фронтмена на Blur, получиха и „Out Of Time”, а бурни овации обра и самото спеманаване на Blur, наред с признанието на Деймън, че е трябвало да дойде с тях в Сърбия по-рано.

Той направи доста, за да посъбуди хората. Поливаше обилно първите редици с вода, постоянно провокираше публиката, подскачаше на сцената, навлезизаше сред феновете, посвири ни на различни инструменти. Бандата му Heavy Seas е феноменална, а музиката те унася в сладко-горчивото съчетание от реге, госпъл и соул.

2Cellos, които се появиха на основната сцена преди Деймън Олбърн, повишиха много градуса с темпераментните си изпълнения, а това сякаш подведе публиката. Настроението избухна рязко нагоре с „Thunderstruck” и други взривоопасни парчета, а това не „кореспондираше“ с последвалата по-интимна като звучене музика на Олбърн от „Everyday Robots“.

Rudimental предизвикаха огромен интерес. Публиката беше разнообразна. Открояваха се множеството англичани (някои ме питаха за хапчета, което ме накара да се замисля за начина, по който изглеждам), както и странни сръбски тарикати (явно бяха чули, че Rudimental са „готини“), които разклащаха фитнес тела, издокарани в анцузи на популярна в Бургас марка (харесвам Бургас, морето и неговите трудови хора, надявам се да не бъда погрешно разбран заради тази ремарка).

Екзит, като всеки фестивал с добри традиции, представи хубав звук, много сцени, добра обезпеченост откъм стюарди и полиция, както и с тоалетни (въпреки това, много момчета решаваха сами къде ще бъде тоалетната...Какви момчета? Пффф! Това са истинските мъже!). Организаторите се бяха погрижили. Имаше и обратна връзка – хубави сръбкини с отличен английски те призовават да попълниш анкета за плюсовете и минусите на феста, а след това ти подаряват дъждобран и те черпят с плодова салата...още нещо и си в Рая!

Един от страничните ефекти на еклектичността на line-up-а се изразява в твърде различните хора, които са събрани (по неволя) на едно място.

Готини хора. За красотата написах. Но няма да спестя и онова, което някак не успя да предизвика възторга ми.

Балканските субекти и от двата пола понякога влизат твърдо. Това би било разбираемо (и оценено подобаващо) на ръгби мач, но не и на фестивал, където всеки би ти "сторил път" ако любезно помолиш (изпробвано от мен).

Едно хубаво момиче пък, незнайно защо, беше потеглило, като че ли с цялата покъщнина на гърба си. Нищо против, но защо трябва да опитваш да стигнеш на метър от любимия си изпълнител (Деймън Олбърн) с раница, която превишава тройно размера ти...някак е...неудобно.

Може би се ядосах твърде много на девойчето, защото точно се канех да кажа “Ciao” на симпатичното й гадже (напоследък все си падам по жени, които са „хванали различно течение“). Чудех се дали се води измама, мъжки индивид да запази атрибута си след смяна на пола?!

Един брадат македонски младеж танцуваше на музиката на Деймън Олбърн така, сякаш се намира в дискотеката в Тетово. Той също беше помъкнал голяма чанта на кръста си, а нещо, което не проумявам е, защо хората, които обезкосмяват цялото си тяло, не го правят редовно. Този агент беше допуснал да се превърне в телена четка, а аз всячески опитвах да се спася от това да протрие кожата на ръката ми, която след дълги усилия освободих от това неприятно съседство. Момчета и мъже, изборът е прост: или оставете козината и бъдете меки, или се бръснете, но с усърдие и постоянство.

Заливането с бира сигурно е ОК на някои концерти. Сигурно част от хората го намират за забавно. Сигурно има религии, които позволяват да захвърлиш чашата си с бира сред тълпата пред теб. Аз обаче, имам нова шапка, която много харесвам. Трудно харесвам шапки. Когато някой залее новата ми (харесвана) шапка с бира, естествената ми реакция е силно да пожелая да си нанижа огърлица от предните му зъби.

Интересна беше и „житейската философия“ по тишъртките – “Life`s a bitch”, “I don`t give a damn” и т.н. Изключително оригинално.

Отново да се върнем на музиката.

Suede (едни от основателите на бритпопа) с великолепния, артистичен Брет Андерсън бяха хедлайнери в последния ден, а британската банда се раздаде, въпреки че рязко се почувства, че публиката е оредяла (особено в сравнение с Rudimental от петък). Дори само заради тях си струваше човек да посети фестивала (ако харесва подобна музика, разбира се).

От бандите на Fusion Stage бях най-любопитен да видя The Afghan Whigs. Американската рок банда от Синсинати издаде „Do to the Beast“ – техен седми албум – след шестнайсетгодишно прекъсване! Напълнелите, но здрави чичковци в черно, водени от мощните вокали на гонещия петдесетака Грег Дули, накараха малкото фенове екзалтирано да подскачат и пеят, след което да се почувстват не на място, когато се слеят с младите фенове на електронната музика, които се опитват да изличат приятните спомени с мощното надуване на пластмасови свирки.

Преди The Afghan Whigs, на основната сцена, много симпатично шоу направи белгиецът Stromae. Той не само пее прекрасно, не само танцува елегантно, не само е брилянтен актьор…той, както отбеляза една сръбкиня до мен, прилича на „младия Барак Обама“. Оттук нататък, винаги когато се сетя за него, в съзнанието ми ще изплува това сравнение.

Asian Dub Foundation бяха друга група от Fusion Stage, която имах желание да гледам, но рязко установих, че тази музика вече не ми е интересна. Преди десетина години не съм си представял, че ще ми бъде толкова безразлично да слушам тази досега интригуваща смесица от рапкор, дъб и реге, примесени с пънк елементи и т.н. Оказва се, че вече харесвам стилово по-изчистени неща. Добре е, когато човек успява да научи нещо за себе си и да улови промяната, която настъпва у него.

Екзит 2014 се превърна в един приятен фестивал, който обаче, май, трябва да реши накъде ще поеме.

Стефан Хранов