Тим Пиърс е в Топ 10 на най-добрите студийни китаристи в света. Той е записвал с Roger Waters, Bon Jovi, Ерик Клептън, Ози, Майкъл Джексън, Тина Търнър и още десетки световни звезди. Тим Пиърс свири в новия албум на българския проект Intelligent Music на автора и продуцента д-р Милен Врабевски, който ще излезе през есента със заглавие "Touching The Divine". 

От разговора може да разберете как се е издържал 19-годишният Джон Бон Джоуви и какви са били неговите мечти, какъв е бил Майкъл Джексън в студиото, кой е китарният идол на Тим, кактo и с коя световна звезда е записвал преди дни.

Тим: Ало! Здравейте.

Елена: Здравейте, търся Тим Пиърс.

Т: Аз съм :)

Е: Приятно ми е. Казвам се Елена и се обаждам от България. Как сте?

Т: Добре съм. И на мен ми е приятно да разговаряме. Вие как сте?

Е: Добре съм. Благодаря за времето, което ми отделяте. Искам да ви представя на нашата публика в България. С радост научих, че вие сте част от звездния състав, който записа третия албум Touching The Devine на българския музикален проект Intelligent Music на автора и продуцента д-р Милен Врабевски. Защо решихте да се включите?

Т: Калибърът на музикантите, които са замесени в този проект, беше от най-голям мащаб. Най-добрите! Само споменаването на имената на Саймън Филипс и Нейтън Йист беше достатъчно. Само това ми беше необходимо да знам. И разбира се, Джоузеф Уилямс и всички останали. Знаех, че щом такива музиканти са се включили, това със сигурност ще бъде невероятен проект. А след като се запознах с Милен и осъзнах колко дълбоко посветен е той на стремежа към най-доброто, към съвършеното, бях абсолютно сигурен, че искам да участвам.

Е: Проектът на Intelligent Music е с благотворителна насоченост. Вие имате ли лични каузи, които подкрепяте?

Т: Не мога да кажа, че лично съм обвързан с конкретна инициатива, но съм изключително щастлив, че в моя професионален живот имам възможност да подкрепям хора, които се нуждаят от помощ.

Е: Кой първи те вдъхнови да започнеш да свириш на китара?

Т: Трябва да е бил Джими Хендрикс! Но моята любов към музиката се зароди  от Топ 40 радиостанциите през 60-те. Аз съм роден през 1958-ма година.  Израснал съм с радио програмите на дълги вълни. Песните, които те пускаха, ме накараха да се влюбя в музиката- Beatles, ритъм енд блус артистите, Simon & Garfunkel, това огромно разнообразие от музика, която предлагаха радиостанциите през 60-те. По-късно, в края на десетилетието, когато рокът избухна, в мига, в който чух Джими Хендрикс, това вероятно беше през 1968-ма, вече бях обсебен! След това се увлякох по Ерик Клептън и Cream, Джони Уинтър, който също беще популярен блус китарист. Бяха години, в които непрекъснато слушах ZZ Top. Обожавах ги, обожавах Били Гибънс. Такава беше моята класация – на върха с Джими Хендрикс и след това най- големите блус и рок китаристи от края на 60-те и началото на 70-те години.

Е: Спомняте ли си своя първи учител по китара?

Т: Това, наистина, е страхотен въпрос! Като дете започнах сам да се уча на китара. Ако можех да се върна в началото, със сигурност бих искал да бъда много по-образован музикант. От 12 до 14 годишна възраст, обаче, имах един страхотен учител по китара. Това беше единственото формално обучение, което съм преминал – по половин час седмично за около година и половина- две, с моя учител по китара, който се казва Стив Мейз. Вечно ще му бъда задължен. Той беше велик учител! Никога нямаше да успея без него.

Е: Мечтали ли сте да имате своя собствена група?

Т: Винаги съм бил голям реалист и много прагматичен  човек. Моята контретна мечта беше да се преместя да живея в Лос Анджелис и да стана професионален китарист и студиен музикант. Никога не съм мечтал да свиря в група. Не се възприемам като сценичен артист. Когато навърших 20 години вече бях напълно наясно как изглежда ситуацията в Ел Ей по отношение на студийната работа. Следях в детайли работата на Стив Лукатър, Джеф Поркаро, Майкъл Ландау. Четях в кредитите на албумите имената на артистите, които са най-търсените студийни музиканти. В известен смисъл, постигнах това, което исках- преместих се в Лос Анджелис и станах сешън музикант.

Е: Сега имате повече от 37 хиляди абонати на вашия ю тюб канал, където преподавате уроци по китара. Каква е вашата мисия?

Т: Всъщност, сега са вече около 46 хиляди. /смее се/

Е: Е, още по-добре. Поздравления!

Т:  Преди време се запознах с хора, които правят демонстративни лекци в интернет. Мислил съм си, какво ли бих искал да правя през следващите 20 години. Може би точно това. Самата идея, че мога да достигна до хората навсякъде по света, да чуя тяхното мнение и да получа оценката им – това е най-прекрасното нещо! Целият ми живот е преминал зад кулисите. Сега, това е моят шанс да се изявя като изпълнител пред много широка публика. Скоро ще пусна уеб сайт, за който хората ще могат да се абонират срещу много малка такса, за да получат достъп до огромна база данни с образователен материал, примери от студийната ми работа, такива неща. Основната ми цел е за използвам youtube, за да стана популярен в интернет и след това да направя сайт, който ще им предложи на публиката наистина много задълбочена информация.

Е: Като говорим за образование, би ли могли да си се представите като учител на пълно работно време.

Т: Не знам, дали би ми останало време, защото съм късметлия и съм много зает всеки ден в студиото. Но би могло да се случи на някакъв определен етап, ако това, което правя в интернет стане много успешен и мащабен бизнес. Моят ю тюб канал е новият ми солов албум. Предпочитам да предложа продукт, който има неограничено голяма публика, от колкото да запиша диск, който е лимитиран като тираж.

Е: Нека да се върнем назад към началото на вашата кариера. Свирили сте заедно с Bon Jovi в техните ранни албуми. Ще ни разкажете ли нещо от този период? Нещо пикантно? Пиехте ли, употребявахте ли наркотици тогава?

Т: Разбира се! /смее се/ Много ясно! От 18 години насам, обаче, съм чист и съм пълен въздържател. Ще кажа, какво беше забележителното тогава. Джон Бон Джоуви живееше на втория етаж на студиото, което се казваше Power Station в Ню Йорк. Неговият по-голям братовчед Тони Бон Джоуви беше собственик на студиото. Power Station беше едно от най-престижните места за записи в Манхатън по онова време. С Джон Бон Джоуви се запознахме, докато работех с вокалиста Джон Уейт в Power Station . Сигурно помниш най-големият му хит песента “Missing You”от 80-те. Джон Бон Джоуви живееше в апратамента на втория етаж и миеше подовете на студиото на своя братовчед, за да се издържа. Когато дойде време да записва демо-та на първите си парчета, Тони Бон Джоуви събра група от музиканти и Джон избра мен да свиря на китарата. И един от тези записи стана първият сингъл на групата. Аз свиря на китарата в “Runaway”в дебютния албум на Bon Jovi. После Джон събра своя банда с приятелите си от Ню Джърси, с които бяха заедно от детинство. Искам да подчертая нещо много интересно: 19-годишният Джон Бон Джоуви знаеше с часовникарска прецизност какво иска да постигне в своята кариера! Той беше фокусиран като лазерен лъч, върху осъществяването на мечтата си – да стане рок звезда. Аз нямах голям афинитет към музиката, която правеше, пък и в този момент свирех с една от супер звездите тогава – Рик Спрингфийлд. Току що бяхме записали номер едно хит в класациите- парчето Jessie’s Girl. Продължих да работя с Рик, а Джон започна да развива групата си, в която изключително важно място имаше Ричи Самбора. На моменти ми беше трудно да гледам как Bon Jovi се превръщат в най-голямата група в света и да знам, че можех да бъда част от нея, но не го поисках. Но това никога не се е превръщало в драма за мен, аз съм наистина щастлив. Истината е, че Ричи Самбора е много по-добър музикант и китарист и певец за Bon Jovi, отколкото аз щях да бъда.

Е: Много ми се иска да ви разпитам и за работата ви с Майкъл Джексън. Какво е вашето участие в неговите записи?

Т: Да. Това е още една хубава история. По онова време работех със супер талантливия продуцент Бил Ботрел, който беше един от най-търсените в бизнеса и беше изключително зает. Той записваше приоритетно с фамилията Джексън. Няколко години по-рано участвах в записи на Ботрел и Марлон Джексън. Бил Ботрел отново работеше с Майкъл Джексън. Той беше един от тримата, които бяха в студиото с Майкъл. Бил ме покани да запиша китарата в песента “Black or White”. Бях много развълнуван и нервен. Когато си студиен музикант за даден артист, никога не си сигурен дали песента, в която свириш, ще влезе в албума му. Затова нямах никакви очаквания. Имах голям късмет, че песента беше издадена. Явих се за записи в студиото. Майкъл влезе в стаята. Очаквах ситуацията да е много притеснителна, но не се случи нищо подобно. Майкъл беше много внимателен към мен, беше облечен семпло – с дънки и пуловер, през цялото време ме гледаше право в очите, кожата и тенът на лицето му изглеждаха абсолютно нормално. Направи ми впечатление колко млад изглежда. Тогава трябва да е бил в началото на 30-те си години, но имаше излъчването на тийнейджър. Говореше ми много развълнувано за енергията и силата, която моята китара е дала на парчето, за приноса ми съм записа. Държеше се напълно спокойно и нормално, общуваше лесно и човешки. С него в студиото, атмосферата беше интимна и много приятна.

Е: Искам да спомена имена на още артисти, с които сте записвали, които аз много ценя и обичам- Роджър Уотърс, Ози Озбърн и Ерик Клептън.

Т: Работата ми с Роджър Уотърс беше още един впечатляващ проект. Участвах в записите на “Amused To Death”. Имам, обаче, един много забавен спомена от онова време. Веднъж, шофирайки, жена ми слушала албума на Роджър Уотърс и чула абсолютно фантастична китара. Помислила, че свиря аз. Обади ми се, за да сподели възхищението си и да ме похвали.  За съжаление трябваше да ѝ призная, че точно тази част, която е слушала е на Джеф Бек. :) И двамата бяхме много разочаровани. Това е най-сладката част от моята работа – че около мен непрекъснато има изумителни музиканти. Иначе, записите за албума на Роджър Уотърс продължиха много дълго - около две години. Музикантите тогава сякаш имаха цялото време на света и никак не бързаха. Това си имаше много добри страни. Нещата, които правеха ставаха наистина много дълбоки и професионални.

Е: Можете ли да ни кажете каква е основната разлика в музиката тогава и сега?

Т: От социална гледна точка, музиката в онези години беше много по-важна. Никой няма вина за тази промяна. Не трябва да виним съвременните технологии, които облекчиха работа ни и живота на хората като цяло. Мисля, че основното предизвикателство, което стои пред съвременните артисти сега е отново да направим музиката важна и значима за обществото. Хора като Милен Врабевски са намерили начина да го правят. Всеки от нас в този бизнес трябва да се опита. В наши дни музиката има сериозна кокуренция от страна на електрониката, компютрите, технологиите.

Е:  И накрая да ни споделите има ли някакви горещи и интересни новини около работата ви напоследък?

Т: Да, има. Наскоро участвах в записите на нова песен на Адел. Беше магическо преживяване. Фантастично е да работиш с артист от такъв мащаб, каквато е Адел. Големите звезди обикновено не се появяват лично на сешъните, защото са много ангажирани с други неща по проекта си, но тя дойде в студиото и ние бяхме много изненанадни, нервни и развълнувани като я видяхме. Адел ни помогна да направим аранжиментите. Тя работи изключително професионално и е много любезна и внимателна. Освен това е много красива жена. Обядвахме заедно. След това имах възможност да я гледам как пее наживо в студиото. Със всяко ново изпълнение на песента, тя звучеше все по-добре и по-добре. Много съм впечатлен от нея като човек и като артист, и изпълнител. Тя участваше активно в работата по всеки един запис. Впечатлен съм!

Е: Това е за нейния предстоящ нов албум, нали?

Т: О, да. В песента ще бъде включен и симфоничен оркестър. Когато албумът на Адел излезе, чак тогава ще разбера, дали моите записи са включени в него и дали имам кредити за записа. Силно се надявам. Да работя с нея, беше мечта за мен.