От: Симеон Чешмеджиев

Просто си умирам да напиша някакво много яко първо изречение. Например: Не знам дали ще прочетете това, което искате. Или пък това, което “трябва”. Ако четете този текст, за да разберете как мина първият акустичен концерт на Съли Ърна у нас (и изобщо първи в този формат извън САЩ), а в същото време не сте били на събитието, ами съжалявам, но аз няма как да ви предам емоцията с думи. Емоцията. Ако четете това и сте били там, и искате да видите дали мнението ви съвпада с моето, търсите малко афтърпарти емпатия, супер, но не гарантирам, че ще се случи. Възможно е. Ако обаче искате да видите как един работещ от ден Първи в Рок радиото на България преживя този концерт, о тогава сте точно където трябва! Нищо няма да ви спестя, защото си водих и бележки. Скромните 6 странички и половина.

Пристигам в 16:30 и 10 минути няма никой. Никой от моите хора. Иначе пред НДК има демографски взрив. Чак телефоните не работят. Обхват има, но на всички дава заето. Е поне на трите, които пробвах. При фактор на невероятност 1 към 6 милиона третия човек, който виждам в множеството, е брат ми. Абсурден късмет! С това си намирам хората и полека-лека влизаме. Едната двойка са с билети за втори балкон, другата сме най-отпред на първите редове. Няма как от 10 години съм в Z-Rock, страшни фенове сме. Чакахме съвсем малко на главния вход и след бърза проверка за оръжие, влязохме безпроблемно.  

17 часа. Първото и основно впечатление е, че Зала 1 ще се пръсне по шевовете.

17:05 и светлините угасват. Преди да угаснат обаче, успях да преброя 9 китари на сцената. Това вярно е много. Не знам дали и Буги има толкова. Също така има пиано и виолончело. Докато доволно потривам ръце в залата светва голяма видеостена. Изображението е с доста добро качество, клипчето е с космос и планети, а това винаги е плюс. В общи линии разказва за това колко изумителни и уникални са човешките сетива и как музикалните вибрации и музиката изобщо, могат да бъдат усетени с всяко едно от тях. Един вид музиката като ултимативната ценност във Вселената, нещо като подправката мелиндж в Дюн. О да, това ми харесва.

Излиза и Съли. Отново е с вечната бойна кърпа на главата. Сигурно му е талисман. Няма „Добър вечер“, диреткно почва да свири. Първото парче е едноименното от първия му акустичен албум – Avalon. Смазващо. Мистично. Звукът е доста добър, но все пак от толкова близо може и да има съвсем леко изкривяване. На втори балкон казаха, че се е чувало чудесно през цялото време. На сцената има шестима музиканти. Съли – човекът оркестър. Крис Лестър - бас китара/мандолина/ритъм китара.  Тим Терът - соло китара. Галя Койчева - първа цигулка. Звезделина Халтъкова - втора цигулка. Кристиана Михайлова - виолончело. Трите дами са от Класик ФМ оркестър и бяха многократно похвалени от вокала на Godsmack. Съли и той е с китара, когато не е с перкусия или на пианото. Avalon свърши, музикантите само се спогледаха и директно забиха следващата песен. А тя започва с многократно повтаряне на “Mumbo Jumbo”. Рязко настръхвам от удоволствие, защото това означава само едно: Sinner’s Prayer. Това поради някаква причина е едно от най-любимите ми негови акустични парчета. Отново мистика, виолончело, цигулки, всичко се слива в невероятна хармония. Още съм в шок когато песента свършва и Съли с огромна усмивка на уста най-сетне поздравява публиката, представя се като човек от малък град до Бостън, Масачузетс и ни обещава тази вечер да има „от всичко по малко“. Не знам какво точно има предвид, обаче приемам сделката на драго сърце. Започва доста жизнерадостна и усмихната песен, която още не съм запомнил как се казва. Казва се Your own drum и е от новия му солов албум (втори) Hometown Life. По думите на самия Съли вероятно това е единствената весела песен, която някога е писал и като цяло ни призова да се подготвим за предстоящото „страдание“, с което ще ни залее. Всъщност човекът на няколко пъти показа и завидно чувство за хумор, освен всичко останало.

Четвъртата песен обаче наистина е тежка, не се шегува. Eyes of a child е от Avalon и разказва за болните от СПИН деца по света. Клипчето на заден фон е предимно със сцени от Африка, от които ми заседна сериозна буца в гърлото. Не за последен път тази вечер. Тук именно чуваме и първото соло на Тим Терът, което заедно с виолончелото звучи жестоко. Крис Лестър е оставил акустичната китара и е хванал баса, с който ще прекара по-голямата част от вечерта. След края на песента, когато залата беше поунила от тежката тематика, Съли ни погледна, усмихна се и изръси: Казах ви, няма да има щастливи песни тази вечер и това е! И някак си така с една реплика настроението веднага се промени.

Започват много познати акорди. Голям хит е по Z-Rock. Don’t comfort me. Абсолютно велик и експлозивен припев. Удря като мълния. Случайно или не, на видеостената през цялото време се стелят буреносни облаци. Размазах се. След тази експлозия идва време за нещо по-лирично и интимно. Следващата песен е само с участието на Съли и Кристиана Михайлова (виолончело). Химията помежду им, в музикално отношение, е осезаема. На няколко пъти вокалът на Godsmack спомена, че не са могли достатъчно да репетират за този концерт (да не говорим, че сме единствената страна, извън САЩ, в която той изобщо се случва) и един вид да му простим. Прощаваме му! След това изпълнение емоцията в залата е толкова плътна, че може да се среже с нож. А ние още представа си нямаме какво ни чака...

Преди седмата песен мъжът, който ни събра хиляди хора в една зала, разказа кратка лична история. Тя включва тежкото му детство в престъпен квартал в малък град до Бостън – Лоурънс. Поуката е, че болката присъства в живота на всеки един от нас и ние можем да я приемем и да я използваме като градивна сила. Например да творим изкуство. Да пишем музика. Съли е убеден, че някои от най-любимите ни песни, са писани от хора, които в този конкретен момент са опитвали да преодолеят огромна болка в живота си. И разбира се е прав. Просто вижте в Гугъл историята на любимата си песен. Моята е Under the bridge…

Съли Ърна посвети следващата песен на всички велики музиканти, които са си отишли преждевременно, нелепо, абсурдно, крайно неочаквано. „Не ми се мисли в какъв тъмен ъгъл е бил Лейн Стейли, когато я е писал...“ Nutshell на Alice in Chains. Ако случайно сте се просълзили по време на концерта, вероятно е било тук. На видеостената вървяха снимки с някои от най-великите музиканти на всички времена, които сме изгубили без време. Джими Хендрикс. Елвис Пресли. Боб Марли. Фреди Меркюри. Рони Ван Зант. Джанис Джоплин. Джон Бонъм. Сид Вишъс. Даръл Абът. Стиви Рей Вон. Джон Ленън. Джим Морисън. Джони Кеш. Бон Скот. Кърт Кобейн. Майкъл Джексън. Уитни Хюстън. Ейми Уайнхаус. Клиф Бъртън. Лейн Стейли. Най-емоционалният (за мен) момент в целия концерт. Не знам как да ви го предам. Пуснете си Nutshell, представете си как всяко едно от горните имена изскача пред очите ви с най-известната му снимка и сега си представете как хиляди хора аплодират всяка една от тези снимки. Велик момент.

За осмата песен Съли сяда на пианото. За пръв път я свири на живо пред толкова публика. Blue Skies от Hometown Life. Само той и прекрасните дами от Класик ФМ оркестър. Чудо. Остава на пианото. Този път компания му правят двамата китаристи. Broken Road от Avalon. Много ясно помня какво си помислих точно по време на тази песен. Помислих си за най-тъпото нещо, което прочетох преди дни за предстоящия концерт. Перифразирам: Ами сега като има два концерта в един ден, Той със сигурност ще се пести на първия, за да може да изкара и двата в един ден. Ние с билетите от 17 ще сме ощетени! Е, дано така да се пести и за концерта от 20 часа…

Хората страшно се оживиха след това парче. На 10-тото всички пляскаха страстно. Father of Time от Hometown Life. Тук си дадох сметка колко пълна е всъщност залата. Колко сме много, колко сме щастливи, че сме част от това събитие. Съли за пръв път е без китара/пиано, но сега пък е хванал перкусията. На припева купонът е пълен. Публиката сама по себе си влиза в ролята на гигантска перкусия. И понеже трябва да има баланс в природата, следващото изпълнение е кратко китарно соло, в което Крис Лестър и Тим Терът си прехвърлят топката и видимо се забавляват, докато Съли заслужено отдъхва с чаша вода на заден фон.

Не след дълго обаче големият ни гост се завръща за да изпее My Light от Avalon. За пръв път го виждам без инструмент, ако не броим гласа. Ама него не може да не го броим, защото ще е престъпление. Отнема ми няколко секунди да направя връзката между заглавието, клипа на стената, текста и емоциите, които изразява лицето на Съли Ърна, докато изпълнява тази песен. Той не просто я изпълнява, той я преживява. Разбира се, че е писана за вече 15-годишната му дъщеря. Това там на екрана е тя – от пеленаче до тийнейджър. Накрая на парчето Съли плаче. Със сълзи. Наблюдавам го от 10 метра и самият аз едва се удържам. Мигът трае кратко. След края на песента той много семпло казва: „Извинете, но тази песен понякога ми идва твърде емоционална. Разбирате ли, аз просто не я виждам толкова често, колкото ми се иска…“ За повечето хора в залата именно това е най-емоционалният, най-красивият момент от цялото шоу. Ако трябва да отнесат в спомените си само едно нещо със себе си от вечерта, то това ще е именно изпълнението на My Light.

Човекът много бързо се овладя и насочи вниманието ни към космическото клипче в началото – вселената, човешките сетива, вибрациите, музиката. Музиката като вибрации, които създават емоция, магия. „Какво ли щяхме да правим без музика?“ Китарата е в ръцете му и просто удря произволно избрани струни. Просто вибрации. Изведнъж тези произволни струни започват да звучат странно познато. Направо придобиват мелодията на Nothing Else Matters на Metallica. Публиката тотално полудя. Съли Ърна всъщност е изключително скромен човек. Това парче присъства в шоуто като трибют към неговите музикални герои, които той никога не е крил, че са Metallica. Три китари и един вокал. Просто вибрации. Но какви само... Цялата зала пее с колкото глас има. Пореден осем хилядник в музикалните Хималаи, в които се превръща концерта.

Време е за нещо по-спокойно и лирично. 14-тата песен е озаглавена Different kind of tears и е от новия му солов албум. След нея Съли Ърна казва: „Живеем за да носим радост на хората. Въпреки че музиката ни е малко отчаяна. Не е моя вината. Вината е на всички жени, с които някога съм излизал!“ Веднага се появява и неговата очарователна усмивка. Последва малко по-дълго от небходимото настройване на китара, в която концерта изглеждаше леко като генерална репетиция за концерт. И дори това беше адски яко, а хуморът отново беше на ниво.

Следващите две парчета са от акустичното EP на Godsmack. Те носят имената Running blind и Touche – двата сингъла от The Other Side. Страхотни.  

Всички музиканти напуснаха сцената, само за да се завърнат сред бурни аплодисменти от залата. Време е за бис!!! Последва страхотна прелюдия, в която Съли Ърна отново е на пианото. Солото му е дълго и този път без вокали. Долавям нотите на едноименната песен от Hometown Life в него. В този момент му завиждам благородно за таланта да свири на толкова много инструменти, като прекрасно знам, че най-добре се справя с барабаните (липсват такива днес), за което най-много му завиждам. Бързо кимване към виолончелистката на сцената и парчето прелива неусетно в Until Then от Avalon с невероятния музикален съпровод на Кристиана Михайлова. Изключителна красота. Просто няма такава изящна песен. Трябва да я чуете на всяка цена.

След края на 18-тото парче Съли Ърна изказа за пореден път благодарности към музикантите от Класик ФМ оркестър. Последваха благодарности към фондация Америка за България, ръководството на Cantus Firmus и БТВ Радиогруп, целия екип на Z-Rock и лично към Елена Розберг, без които това паметно събитие просто нямаше да се състои. Точните думи към Елена бяха: Благодарности на моя най-близък приятел от България, при което цялата зала избухна в аплодисменти.

Финалното парче беше Dream on на Aerosmith. Всички пяхме, всички станахме на крака. Dream on някак си премина в Hey Jude на Бийтълс, което само засили еуфорията. Публиката беше невероятно отзивчива и сърцата. Да, в България рок феновете обожават големите музиканти. Може би именно затова получихме един абсолютно уникален, тотално незабравим, брилянтен концерт. Последните думи на Съли Ърна към нас бяха: „Ето това е магията на музиката. Отнесете я с вас вкъщи.“ Тонове респект. Да живее Z-Rock и прекрасната българска публика!!!

P.S. - Прощавайте за дължината на този текст. Вероятно съм искал да стана новелист, ама не съм се разбрал и станах новинар.

Сетлист:

Avalon

Sinner's Prayer

Your Own Drum

Eyes of a Child

Don't Comfort Me

Falling To Black

Nutshell (Alice in Chains)

Blue Skies

Broken Road

Father of Time

Solo – Lester, Tim

My Light

Nothing Else Matters (Metallica)

Different Kind of Tears

Running Blind (Godsmack)

Touche (Godsmack)

Piano Solo

Until Then

Dream On / Hey Jude (Aerosmith / Beatles)